— Добро коте — похвали я.
След малко Мелле вече галеше лъвицата и Грай й отговаряше на всички въпроси за Шетар.
После се обърна към мен:
— Ти нали си дошъл да се видиш с Оррек?
— Да, но… но една красива жена ни каза да почакаме.
В този момент Мемер Галва се появи на прага и каза:
— Оррек каза да се качиш в читалнята. Ела с мен.
— А Мелле може да остане при Шетар — добави Грай.
— О, да, с удоволствие. — Мелле ме погледна въпросително.
— Разбира се — казах. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че не можех да мисля. Последвах бледото сияние на косата на Мемер нагоре по тесните стълби.
Още щом вратата се отвори, вече знаех къде се намирам. Познавах тази стая, помнех я. Бях идвал тук много пъти — в тази тъмна стая до отрупаното с книги писалище под високия прозорец, при лампата. Познавах и лицето, което се извърна към мен — будно, печално, честно. Познавах гласа, който произнесе името ми…
Не знаех какво да кажа. Стоях като вкаменен. Той ме погледна настойчиво.
— Какво има? — попита с ниския си глас.
Едва успях да промълвя, че съжалявам, че го безпокоя, а той ме покани да седна, разчисти книгите от едно кресло и се настани срещу мен.
— Е?
Стисках с нервни пръсти пакета. Развих го, опипах слепените листове пергамент и му подадох книгата.
— Когато бях роб, ми забраняваха да чета творбите ви. Но получих тази книга от друг роб. Изгубих я, когато изгубих всичко, но тя отново дойде при мен. Прекосих с нея реката на смъртта и реката на живота. Тя беше пътеводна светлина към мястото, където се крие съкровищницата. Беше мой водач. И ето… ето, че я последвах до нейния създател. Щом ви видях, разбрах, че съм ви познавал през целия си живот. Разбрах, че е трябвало да дойда точно тук.
Той взе книгата и погледна захабената й, пострадала от влагата корица. Разлисти я внимателно. Зачете от страницата, на която отвори:
— „Има три неща, които, докато растат, придават сила на душата — любовта, знанието и свободата“. — Въздъхна. — Трябва да съм бил горе-долу на твоята възраст, когато написах това — рече и се подсмихна. После вдигна глава и ме погледна. Подаде ми книгата и каза: — За мен е чест, Гавир Айтана. Това е дар, който само читателят може да даде на писателя. Има ли нещо, което да направя в замяна?
Говореше също като Чамри Берн.
Бях онемял. Внезапният ми изблик бе секнал, езикът ми отново бе вързан.
— Всъщност може да поговорим за това и по-късно — успокои ме той. — Разкажи ми първо за себе си. Къде си бил в робство? Не е в моята част на света, това е сигурно. Робите в Предпланинието са също толкова невежи, колкото и господарите им.
— В Къщата на Арка, в град Етра — отвърнах. Очите ми се наляха със сълзи.
— Но произхождаш от Блатата, нали?
— Със сестра ми сме били отвлечени от ловци на роби… — И разказах цялата си история, а когато спирах, за да си поема дъх, той ме окуражаваше или задаваше въпроси. Пропуснах единствено да разкажа за смъртта на Салло, защото не исках да прехвърлям бремето на своята мъка в сърцето на един непознат. Когато стигнах до завръщането ми в гората и как сме се срещнали с Мелле, очите му блеснаха.
— Мелле се казваше майка ми — рече. — А също и дъщеря ми. — Гласът му потрепери и той отмести поглед. — И сега водиш това дете с теб, така ли? Мемер ми каза.
— Не можех да я оставя там — отвърнах, сякаш се извинявах.
— Други биха го сторили.
— Тя е много надарена — не съм срещал толкова умно дете. Надявах се, че тук… — Не довърших. Какви надежди можеше да има, и за Мелле, и за мен?
— Тук със сигурност може да получи това, от което има нужда — отвърна Оррек Каспро, без изобщо да се замисли. — Но как успя да изминеш толкова път от Данеранската гора до Месун с малко дете? Едва ли е било лесно.
— Не беше никак трудно, докато не узнах, че моите… врагове в Аркаманд все още ме преследват и че са по дирите ми. — Но тъй като не му бях разказал за Торм и Хоби, се наложи да обясня кои са, а също и как е загинала сестра ми в техните ръце.
Когато стигнах до това как Хоби ме е преследвал и как сме пресекли Сенсали, той се напрегна като мъжете в лагера на Бригин, докато им декламирах „Обсадата и падането на Сентас“.