Прибрахме се. Око и Рис плачеха. Измихме си раните, легнахме и зачакахме звездите да изгреят. Неусетно се, унесохме в разговори. Салло каза:
— Видели са, че сред нас няма деца на Семейството.
— Но защо толкова ни мразят? — попита Око.
Никой не знаеше.
— Може би защото можем да правим много неща, които на тях са им забранени — подхвърлих.
— И бащите им ни мразят — добави Салло. — Заради плодните войни.
— Мразя ги — изхлипа Рис.
— Мръсни селяни — изсумтя Тиб и кой знае защо, ми стана мъчно, а и малко неприятно, че така бързо намразваме всичко онова, от което се страхуваме.
Известно време мълчахме и зяпахме звездите, които изникваха една по една над короните на дърветата и надзъртаха над стрехата на къщата.
— Салло — прошепна Око. — Той с нас ли ще спи?
Говореше за Торм. Око се ужасяваше от него. Нали беше видяла как уби братчето й.
Под „да спи с нас“ имаше предвид дали ще излезе да спи на открито, както правеха останалите деца от Семейството през цялото това лято.
— Съмнявам се, Окенце — отвърна нежно Салло. — Едва ли ще пуснат някой от тях, поне тази нощ. Трябва да останат вътре, нали са благородници.
Но като се събудих малко преди изгрев-слънце, тъкмо когато съзвездията изчезваха в просветляващото небе, видях, че Астано и Сотар лежат на своите сламеници, завити в тънки одеяла и изпружили босите си крака изпод тях.
Тази сутрин децата от Семейството излязоха доста по-късно. Не знаехме дали трябва да идем без тях до Сентас и тъкмо обсъждахме този въпрос, когато те дойдоха.
— Хайде! — провикна се Явин. — Какво сте насядали?
Торм не беше с тях. Момичетата носеха ежедневните си дрехи, туники и панталони, прашни и парцаливи, също като нашите.
Явин вдигна Око на конче и каза:
— Храбри колесничарю. Откарай своята приказна фея горе, при високите стени и портите на Сентас! Напред! — Око нададе писклив боен възглас и Явин затича и зацвили. Всички препуснахме след него.
Изразът „роден водач“ сигурно е банален. Предполагам, че мнозина мъже по природа са такива, има много начини да водиш и много цели, към които да се отправяш. Но първият роден водач, когото познавам, е седемнайсетгодишният Явин Алтантер Арка — останалите измервах по него. Според моите представи водачеството означава лично обаяние, будна интелигентност, неоспоримо приемане на отговорността и още нещо, което е трудно за определяне — верен баланс между справедливостта и състраданието, който не може да бъде постиган никога в полза на едното или другото и следователно е непостоянен.
В този момент Явин беше разделен между привързаността си към всички нас, „сентанците“, и необходимостта да защитава по-малкия си брат. И тъй, по обед, когато дойде време да пратим някой доброволец за хляб и сирене и каквото още ни бяха приготвили в кухнята за обяд, той заяви „аз ще ида“. Върна се с торба храна и с Торм.
Щом зърна изкачващия се по склона Торм, Око се скри в лабиринта от камъни зад Кулата на древните. Салло отиде при нея и двете се спуснаха заедно до потока.
Явин показа на Торм всички градежи и изкопи, обясни му, че сме се постарали да се придържаме към историческите планове, после му описа сцените, които смятаме да изиграем, когато привършим със строежа на Сентас и бъдем готови за обсадата и превземането на града. Торм крачеше след него и се оглеждаше мълчаливо. Накрая каза няколко похвални думи за обходния ров, който беше нашият шедьовър.
Каменните постройки бяха ниски и изискваха снизходително отношение и доста въображение, за да бъде открито сходството им с кули и порти, но изкопите, дори в умален мащаб, бяха досущ като истинските. Бяхме построили ограда, която обхващаше върха на хълма, пред нея бяхме изкопали защитния ров, а земята бяхме натрупали от вътрешната страна на оградата, за да могат по нея да се придвижват защитниците. Макар да не беше многословен в оценките си, Торм очевидно беше впечатлен от мащаба на нашия строеж.