Тръгнахме рано. Въздухът бе студен — предзнаменование за идващата есен. Тревата по склоновете бе изсъхнала и хвърляше златисти отблясъци, сенките бяха по-дълги. Дълго се катерихме по една стара пътека, използвана предимно от тукашните пастири. Овцете по хълмовете не се бояха от нас, само вдигаха глави, гледаха ни с черните си лъскави очи и от време на време блееха жално. Нямаше огради, тъй като планинската овца по правило се придържа към своето пасище, без да я пазят кучета или заграждения, но въпреки това около стадата се навъртаха огромни сиви песове, приличаха на вълци. За щастие не ни обръщаха внимание, когато минавахме наблизо. Но щом спирахме, пристъпваха мълчаливо към нас и ни внушаваха съвсем недвусмислено: „Продължавайте си по пътя и всичко ще е наред“. И ние продължавахме.
Торм и Утер не дойдоха с нас. Бяха предпочели да идат на лов за вълци в боровата гора със Сотер и Содера. Око и Умо, който на десет години не беше по-едър от шестгодишната Око, крачеха упорито с нас. От време на време Явин качваше Око на конче, а на последния стръмен участък се наложи да разтоварим каручката и да носим багажа на гръб. Сложихме Око и Умо на самара на магарицата — доста красиво същество, със сивкава козина, досущ като на мишка. Отначало я бях помислил за младо конче, Сотар ми обясни, че ако баща й е бил магаре, а майката кон, щяла да е муле, но тъй като майка й била магарица, а бащата кон, била катър. Момчето, което я водеше, изслуша това обяснение с безизразно лице.
— Права съм, нали, Коми? — попита го Сотар. Той помръдна леко глава и извъртя поглед встрани. — Всичко зависи от това кои са ти предците, нали, Мишко? — попита Сотар.
Коми дръпна юздите и Мишка пристъпи кротко напред. Око и Умо се поклащаха на самара, доволни и усмихнати. Ние ги следвахме, прегърбени под тежестта на багажа. Но бяхме щастливи, когато най-сетне се изкатерихме на самия връх и спряхме задъхани, за да се полюбуваме на прекрасната гледка на озарената от слънцето околност на много мили наоколо. Оттук се виждаше Етра, изглеждаше съвсем миниатюрна в далечината, а също и разпръснатите покрай реката ферми, къщички и селца, очертаваше се широкият завой на река Морр. Явин пък, който имаше очи като на орел, се похвали, че може да различава дори стените и кулите на Касикар, макар че нататък аз виждах само неясно петно. В източна и южна посока земята бе хълмиста и неравна, но на север и на запад хълмовете отстъпваха място на просторни равнини, където зеленината постепенно се сливаше със синкавия хоризонт.
— Това трябва да е Данеранската гора — каза Явин и посочи на север.
— А там са Блатата — каза Астано, която също гледаше нататък.
— Откъдето са Гав и. Салло — допълни Сотар.
Салло стоеше до мен. И двамата се взирахме в далечината. Изпитвах неясно вълнение при мисълта, че там някъде е моята непозната родина. Всичко, което знаех за хората от Блатата, бе, че там няма големи селища, а само забутани селца и че обитателите им са нецивилизовани варвари. Но там имахме предци, свободни хора. Ние също се бяхме родили свободни. Тази мисъл ме смущаваше и объркваше. И нямаше нищо общо с Етра и живота ми в Аркаманд.
— Помните ли нещо от Блатата? — попита Сотар.
Салло поклати глава, но аз отвърнах — за своя изненада:
— Понякога ми се струва, че си спомням.
— И как беше животът там?
Беше ми странно да описвам спомените си на глас.
— Ами… има много вода, от която се подават тръстики и малки острови… а в далечината се издига един синкав хълм… може да е хълмът, на който сме сега.
— Гав, тогава беше още бебче — рече Салло и долових в гласа й предупреждение. — Аз бях на две или на три и не помня нищо.
— Дори когато са ви отвлекли? — попита разочаровано Сотар. — Трябва да е било вълнуващо.
— Не помня нищо освен Аркаманд, Сотар-йо — отвърна с усмивка Салло.
Седнахме на сухата трева и си направихме истинско пиршество с храната, която бяхме донесли. Слънцето се спускаше към хоризонта и вече можехме да видим океана, целия озарен от отблясъци. Седяхме и си бъбрехме, завладени от спокойствието на дългото лято. Малките първи се унесоха в сън. После заспа и Салло, отпуснала глава в скута ми. Рис донесе одеяло и аз я завих внимателно, за да не я събудя. Изгряха звездите. Коми, момчето от селото, което през целия ден бе страняло от нас, подхвана някаква песен. Отначало не знаех какво чувам, толкова странен и тъжен бе звукът, който излизаше от гърлото му — наподобяваше далечен стон на камбана. Издигаше се и издигаше, после внезапно секна.