Изглежда, аз съзрявах по-бавно от него, защото всичките тези мании ми се струваха глупави, например подмятанията на Тиб какво можело да се види, ако клечиш достатъчно дълго в храстите. Имах представа как изглеждат жените. Бях ги виждал неведнъж в спалното. Смятах, че Тиб се държи така само защото вече го бяха пратили в бараката при мъжете. Навярно, за разлика от тях двамата, аз все още бях дете.
Съвсем различно беше, когато веднъж чух Сотар да пее. Това нямаше нищо общо със зова на плътта. Душата ми беше тази, която се заслуша в гласа й и се изпълни с болка, величие и необясним копнеж…
По-късно през това лято пристигнаха Явин и Торм с нашия Баща и разделението между Семейството и робите отново бе очертано от присъствието на мъжете.
Един ден излязох да се поразходя, обзет от желание да остана сам. На юг от фермата, в една долчинка между два хълма, открих чудесна дъбова горичка. Пресичаше я бистър поток, а на склона имаше причудлива каменна постройка, вероятно светилище, но не можех да определя на кой бог. Когато се върнах, разказах на Салло за него и тя поиска да го види. И тъй, същия следобед взех нея, Рис и Тиб и тръгнахме. Когато стигнахме, Тиб заяви, че нямало нищо интересно, и се върна във фермата. Рис и Салло обаче казаха, че също като мен усещат нечие неясно и свещено присъствие в горичката, езерото и разрушения олтар. Седнахме на тревата в подножието на каменната постройка, под сянката на дърветата. Те си бяха взели хурките и по едно чувалче пухкава вълна, тъй като вече бяха във възраст, в която трябваше да се занимават с женска работа. Това, че можеха да излязат да се разхождат с мен, бе само част от лятното очарование на живота във Венте. На други места изобщо не биха позволили на две четиринайсетгодишни робини да напускат къщата. Но Рис и Салло бяха добри момичета, а и нашата Майка им имаше доверие и знаеше, че не бягат от работа. И тъй, седяхме на тревата на сянка в горещия августовски ден и мълчахме; наслаждавахме се на временната си свобода.
— Дали не е олтар на Ме? — попита по някое време Рис.
Салло поклати глава.
— Не, формата е различна.
— На кого тогава?
— Може би на някой бог, който е живял по тези места.
— Богът на дъбовете — подметнах.
— Богът на дъбовете е Йене. Не е той — заяви уверено Салло. — Тукашен бог е. Усещам нещо загадъчно.
— Какво да оставим за дар? — попита Рис на пръв поглед на шега.
— Не зная. — Салло сви рамене. — Ще разберем.
Рис се надигна и се завъртя в кръг, с бавни хипнотизиращи движения. Не беше красива като Салло, но притежаваше вродено спокойствие и чар, както и напъпила женственост, за която допринасяше дългата й лъскава коса и замечтаният й поглед.
— Не ми се тръгва оттук — въздъхна тя.
Само след няколко години щяха да я подарят, вероятно на младия Одиран Едир, възможния наследник на Херраманд, накъдето бяха насочени интересите и дълговете на Арка. Всички го знаехме. Робините се отглеждат, за да бъдат подарени. Рис се надяваше, че Къщата ще я даде там, където ще бъде ценена и към нея ще се отнасят добре. Не се страхуваше от бъдещето си, изпитваше дори жив интерес от това кому ще принадлежи. На няколко пъти ги бях чул със Салло да обсъждат тези въпроси. Салло нямаше да напуска Къщата, тя бе отредена за Явин, това също се знаеше. Но в Аркаманд нито момичетата се женеха рано, нито робините се подаряваха, преди да навършат петнайсет или шестнайсет. Йемер често ни повтаряше думите на нашата Майка: „Жената е по-здрава и живее по-дълго, ако има време да съзрее и не носи деца, докато тя самата е още дете“. А Еверра цитираше по този повод Трудек: „Оставете девицата да изкара докрай девичеството си, защото Предците ценят най-високо почитта на непорочните деви“. Сем, конярят, бе по-практичен: „Никой не използва едногодишна кобила за разплод, нали?“