С други думи, на Рис все още не й предстоеше скоро да напусне нашата Къща и й оставаха поне още няколко години безгрижен живот в позната среда и свобода, която едва ли щеше да познае другаде.
Салло бе трогната от нейната нероптаеща тъга.
— Рис — попита я тя, загледана към потока, — какво щеше да направиш, ако беше свободна?
— Никой не освобождава млади робини — отвърна Рис спокойно. — Само мъже, които са извършили геройска постъпка. Като онзи досаден роб, дето спасил съкровищата на господаря си в „Басните“.
— Но има страни, където няма роби. Ако живееше там, щеше да си свободна. Като всички.
— Но пък там щях да съм чужденка — разсмя се Рис. — Откъде да знам какво ще правя? Луди неща, каквито правят чужденците!
— Добре де, представи си само, че те освободят тук, в Етра.
Рис се замисли.
— Ако съм свободна, ще си потърся съпруг. Ще му родя деца… и ще трябва да се грижа за тях, искам или не, нали? Не зная. Май не ми се ще да съм свободна. Не познавам нито една свободна жена. Въобще не мога да си представя какво е. Ти какво би направила?
— И аз нямам представа — отвърна Салло. — Дори не зная какво да мисля за това. Но бих опитала.
— Сигурно е чудесно да се ожениш — въздъхна умислено Рис. — И тогава ще знаеш… — Млъкна и не разбрах какво има предвид.
— О, да! — каза Салло.
— Но ти знаеш, Сал. Явин-ди няма да позволи да те дават на други.
— — Да, няма — потвърди Салло и долових в гласа й нежност, каквато изникваше винаги, когато заговаряше за Явин, а също и свян.
Едва сега разбрах, че Рис има предвид правото на господаря да дава робините си на други мъже или да ги праща да гледат малки деца с жените, тоест да прави каквото му хрумне. А жената трябваше да се подчинява. Това ме наведе на мисълта какъв щастливец съм, че съм се родил мъж. Така че дори малко се засрамих, когато Салло ме попита:
— Гав, а ти какво би направил?
— Ако ме освободят?
Тя кимна. Гледаше ме закачливо, сякаш ме изпитваше.
Помислих и казах:
— Ами… много обичам да пътувам. Ще отида в Месун, където е Университетът. Ще ми се и да видя Пагади, А може би и руините на Сентас. И разни градове, за които съм чел, като Ресва с многото кули и Ансул Красивия, с неговите четири канала и петнайсет моста…
— И после?
— После ще се върна в Аркаманд с цял куп книги! Учителят непрестанно говори, че трябва да намерим още книги. „Колкото по-стари, толкова по-безвредни“ — повторих думите, които често произнасяше. Рис и Салло се изкискаха, защото имитирах гласа му. С което разговорът ни за свободата приключи.
Нямахме какво да предложим в дар на неизвестното божество, освен може би своята почит.
На следващото лято престоят ни във фермата бе скъсен заради слуховете за война.
Пристигнахме както обичайно, с братовчедите от Херраманд, и още първата вечер деветимата се качихме на хълма Сентас, очаквахме отново да заварим руини. Но макар че зимните дъждове бяха повредили изкопите, стените и кулите стояха почти непокътнати и на места, изглежда, бяха достроявани. Някои от местните деца навярно бяха решили да поддържат и разширяват крепостта. Умо и Утер бяха недоволни от това, сякаш Сентас бе завладян от чужденци и осквернен, но Астано заяви:
— Може би така ще се запази за по-дълго.
През това лято на изкопите с нас работиха само Око и Умо. Астано и Сотар трябваше да правят компания на другите жени и постепенно ние, останалите, си избрахме различни занимания. С Тиб ходехме за риба и да се къпем, със Салло навестявахме горското светилище, когато тя успееше да се измъкне от къщата, и от време на време към нас се присъединяваше Рис. Освен това си намерих неочакван приятел.
Един ден бях ходил на хълма Сентас, за да помогна на момичетата със стената, и се прибирах през лозята тъкмо по обед, когато жегата бе най-нетърпима. По съседния ред към мен се приближаваше един от тукашните. Мярвах го от време на време между натежалите гроздове, които вече бяха почнали да узряват/Когато се срещнахме, той спря и ми рече почтително „ди“. Това беше начинът, по който селяните се обръщаха към господарите — не по име, а с вежливо обръщение.