Утрото беше слънчево и горещо. Хората от имението работеха заедно с нас, за да съберем и натоварим багажа, а когато приключихме, ни пожелаха натъжено лек път. Докато минавахме покрай робите в полето, те само вдигаха глави, без да ни заговорят. Потърсих с очи Коми, но не видях нито него, нито някой друг познат. Тези хора щяха да останат тук съвсем беззащитни, само с надеждата, че нашите войници ще успеят навреме да спрат настъплението на върлуващите банди и да ги прокудят от Етра. Нашият Баща ги бе уверил, че от града е тръгнала голяма войскова част, за да заеме позиция между Мерто и Венте и да изтласка наглите вотусански орди към реката.
Беше горещо и прашно. Торм, яхнал запотен изнервен кон, подканяше кочияшите с нетърпеливи викове да побързат. Нашият Баща, който препускаше до колесницата на нашата Майка, не направи опит да го успокои. Нашият Баща винаги беше строг и суров с Явин, но все по-често избягваше да прави забележки на Торм. Двамата със Салло заговорихме за това, докато вървяхме край каруците. Аз казах, че според мен Баща ни се страхува да не предизвика някой от пристъпите на Торм. Салло кимна, но добави:
— Явин не е като баща си. Торм обаче много прилича на него. Дори на външен вид. Обърни внимание, че дори походката му е същата. Хоби пък се старае да му подражава.
Знаех, че Салло не обича нито Торм, нито Хоби. Млъкнахме стреснато, когато видяхме, че Сотар-йо се е изравнила с нас, и се изплашихме, че може да ни е чула как обсъждаме нашия Баща и синовете му. Сотар обаче не каза нищо, просто закрачи до нас, намръщена и умислена. Съмнявах се да й бяха позволили да върви с робите, вероятно бе дошла на своя глава. Всичко, което ни каза, след като изминаха няколко минути на напрегнато мълчание, бе:
— О, Салло, Гав… свършиха се нашите лета.
Видях сълзи в очите й.
5
Конниците наистина бяха прогонени до реката, нашите войници ги обкръжиха и само малцина успяха да се доберат до Вотус.
Но ние не се върнахме във Венте нито през това лято, нито през следващото. Непрестанно пристигаха съобщения за нашествия — от Вотус, от Оск и накрая от далеч по-могъщия Касикар.
Като се връщам сега назад в спомените си, тези изпълнени с тревога и съобщения за битки години не бяха щастливи. Заплахата от война хвърляше мрачна сянка върху всички ежедневни неща. Може би мъжете разчитат на войната, както на политиката, за да усили чувството им за собствена значимост, без което не могат, или ги привлича възможността да блеснат с успехите си на бойното поле, да намерят нещо различно от скучното и еднообразно мирно ежедневие, което по принцип презират. Жените, за разлика от тях, не се нуждаят от подобни неща, за да осъзнаят значението си, и затова не разбират нуждата от войни и конфликти, но от друга страна, се възхищават на блясъка и красотата на храбростта.
Явин вече беше офицер в етранската армия. Неговият полк, под командването на генерал Форре, бе разположен на югозапад от града, за да отблъсква евентуални атаки откъм Оск и Морва. Сраженията бяха редки, с продължителни паузи, през които армията се прегрупираше, а Явин намираше време да се прибере у дома.
За двайсетия му рожден ден нашата Майка му подари Салло — тя беше вече на шестнайсет. Макар церемонията по „даряването“ да беше съвсем официална, двамата бяха истински щастливи, защото Салло обичаше Явин с цялото си сърце и мечтаеше да продължава да го обича и да му служи вярно. Без никакво съмнение Явин също искаше тя да е близо до него. След време той щеше да се ожени за господарка, но дотогава имаше поне няколко години и никой не мислеше за това. Двамата със Салло бяха наистина сияеща двойка, радостта да са заедно беше съвсем нескрита и сякаш разпръскваше около тях светлина. Всеки път, когато той тръгваше към своя полк, Салло се натъжаваше, но върнеше ли се, Явин неизменно заставаше на прага и се провикваше, „Къде е моята Салло?“, а тя изтичваше откъм някоя стая да го посрещне, срамежлива и радостна, изпълнена с гордост и обич, като истинска млада жена на войник.