Когато навърших тринайсет, ме изгониха от женската спалня и ме пратиха в другия край на двора. Изпитвах ужас, че ще живея в бараката, но не беше толкова страшно, колкото си представях, макар че ми липсваше уютното кътче, което си бяхме устроили със Салло и където заспивах безгрижно още щом положа глава на възглавницата. Тиб, който се бе преместил в бараката година преди това, заяви, че ще е мой защитник, но никое от големите момчета не ме преследваше. Вярно, че се държаха сурово с малките, но аз, изглежда, бях спечелил уважението им със своето мълчание след премеждието в кладенеца. Викаха ми Блатния плъх и Зубрача, но с това се изчерпваше всичко: повечето от тях просто не ми обръщаха внимание.
Рядко се виждах денем с тях, тъй като новите ми задължения ме задържаха почти през цялото време в училищната стая и библиотеката с Еверра. Око и едно малко момче, Пепа, се грижеха за чистотата в Къщата. Моята задача сега бе да трупам знания и да помагам на Еверра в обучението на малките. Имаше ново попълнение в класната стая, след като племенниците на Сотар бяха порасли достатъчно, за да се учат да четат и пишат, а заедно с тях бяха пратили и няколко закупени или разменени деца на роби. Салло бе освободена от всякаква тежка работа и от нея се очакваше да седи по цял ден в копринените стаи заедно с още няколко момичета и да не прави нищо друго, освен да преде и да плете, за да запази хубостта и свежестта си за Явин. Непрестанно ми се оплакваше колко скучен е станал животът й. Беше свикнала с тежката работа и компанията на другите подарени момичета и млади господарки й беше отегчителна. Не го признаваше открито, защото никак не се оплакваше, но при всяка възможност се измъкваше от копринените покои и идваше в класната стая или в библиотеката, за да почете или да помага на Еверра с малките. Това ни даваше възможност да се срещаме насаме, най-вече в библиотеката. Сестра ми споделяше всичко с мен, както го бе правила винаги, и разчиташе на мен, също както аз разчитах на нея. Това беше един от изворите на радост в живота ми. Смело мога да кажа, че Салло бе моята втора душа. Само с нея се чувствах истински свободен и удовлетворен от живота. Само на нея можех да кажа цялата истина.
От доста време не съм ви говорил за моите „спомени“ — виденията, които наподобяваха сънища наяве и които имах още от съвсем малък. Те продължаваха да ме спохождат, макар и не толкова често. Тъй като се стараех да не говоря с никого за тях, ми беше трудно да ги споделям дори със Салло.
Кой знае защо, спомените не ме навестяваха, докато бях във Венте, но когато са върнах в Аркаманд, се появиха отново. Най-често когато четях, преди да заспя, или когато се пробуждах, пред погледа ми изникваше синкавият хълм в далечината, сияещата водна повърхност, тръстиките и усещането за поклащане, като че съм в лодка. Друг път виждах да се сипе сняг над покривите на Етра (но това бяха истински спомени, защото вече се беше случило), стоях изправен до прясно изкопан гроб край реката или наблюдавах мъже да се бият на площада. Понякога виждах и сумрачната стая и мъжа, който извръщаше към мен красивото си печално лице и ме наричаше по име.
Доста по-рядко ме спохождаха нови видения, припомнях си неща, които не бях виждал никога. На няколко пъти си спомних как изкачвам стръмен хълм в град, който не познавах; улиците между къщите бяха тъмни и чужди, но имаше и някаква светлина пред мен, като че носех невидима лампа.
Веднъж, през зимата, в която подариха Салло на Явин, видях ужасна картина: гол мъж, мършав, с черно тяло като на мумифициран труп; танцуваше. Главата му беше прекомерно голяма, с лъскави черни очи и зейнала червена яма вместо уста. Виждах го отдолу, сякаш лежах в някакво мрачно и неосветено място. Молех се това видение да не ме спохожда отново. Друг път си спомних, че съм в пещера с нисък каменен таван, а подът е озарен от бледа трепкаща светлина. Имаше и други откъслечни и кратки сцени, мигновени видения или проблясъци, които почти не успявах да различа и да запомня, макар че понякога се случваше да видя лице или място, които вече познавах от „спомените“ си. Чувал съм и други хора да разправят, че са имали подобни случки с места и хора, които би трябвало да виждат за първи път. При мен обаче беше различно, защото веднага щом се случеше, можех да се върна назад в мислите си към времето, когато си го бях „припомнил“.
След всяко подобно събитие паметта ми се пренареждаше и можех да правя разлика между действителните спомени и онези, които все още не бяха станали. Както беше със спомена за падналия сняг — един истински и три от по-рано.