Част от удоволствието да съм заедно със сестра ми се състоеше именно в това, че можех да й разказвам за спомените си и да обсъждаме заедно какво ли може да означават. Тя, от своя страна, споделяше с мен разни клюки от живота на Семейството.
След като Явин и Астано бяха приключили с образованието си, а Торм бе освободен от учебни занятия заради обучението си във военната школа, виждах само малките деца от Семейството и Сотар. Тя все още посещаваше уроците на Еверра и прекарваше дълги часове в библиотеката. Двете със Салло се събираха, за да си побъбрят за разни неща или да си спомнят за безгрижното време във Венте. Време, отминало безвъзвратно. Вече не бяхме деца и трябваше да се съобразяваме с новото си положение. Що се отнася до мен, бях объркан от чувствата си към Сотар, които представляваха странна смесица от мълчаливо преклонение и страстен плътски копнеж. Последният, веднага щом осъзнах какво представлява, пробуди у мен съвсем оправдани страхове.
Желанието беше нещо забранено. Преклонението беше позволено, но бях твърде срамежлив, за да му дам израз, освен в няколко доста нескопосани поеми, които така и не посмях да й покажа. Във всеки случай Сотар не искаше нито моето преклонение, нито копнежа. Единственото, което я интересуваше, бе нашето приятелство — на Салло и моето. Сотар беше самотна.
Най-близката й приятелка открай време беше Астано, но сега Астано се подготвяше за годеж и женитба. Говореше се (Салло ми каза), че избраникът бил Коррик Белтано Рунда, син на най-могъщия и богат сенатор в Етра, мъж, комуто нашият Баща Алтан Арка дължеше до голяма степен властта и влиянието си. Салло бе чула най-различни клюки в предачната и ги сподели с мен. Коррик Рунда нямал никакъв интерес към военната служба, предпочитал да се забавлява в компанията на още неколцина знатни младежи и деца на изтъкнати благородници, които водели разгулен живот; описваха го като красавец със склонност към пълнеене. Чудехме се как нашата нежна и елегантна Астано ще се чувства до Коррик Рунда, дали въобще иска да бъде сгодена за него и до каква степен са готови да прекършат волята й нейните родители.
Колкото до Сотар, тяхната осиротяла племенница, нейните желания за брак едва ли щяха да бъдат взети предвид. Щяха да я омъжат за някой подходящ младеж, но такава бе съдбата на почти всички момичета в Семейството — те не бяха по-свободни в избора си от робините. Имаше моменти, когато мисълта, че моята тъжна и сладка Сотар ще бъде поверена на някой безсърдечен непознат, пробуждаше в душата ми опустошителен и безпомощен гняв, който ме караше да жадувам това да се случи час по-скоро, така че тя да напусне Къщата и повече да не я виждам, нито да се измъчвам от срам, че съм лишен от свободна воля четиринайсетгодишен младеж, който пише глупави стихчета и копнее да я докосне, макар да знае, че това никога няма да се случи…
Салло, разбира се, бе наясно с чувствата ми: дори и да исках, не бях в състояние да скрия нищо от нея. Тя знаеше, че нося в малката кожена кесийка на шията си бележката, която Сотар ми бе пратила преди повече от година, когато ме повали треската: „Оздравявай скоро, мили Гавир, защото без теб е скучно като в гроб“. Салло ми съчувстваше за този безпомощен копнеж. Измъчваше се от мисълта, че тя е щастлива, а на мен ми е забранено да осъществя мечтата си. Разбира се, имаше всякакви истории за любовни връзки между благороднички и роби, но те всичките бяха печални и поучителни, тъй като завършваха с изтезания или смърт за роба, докато благородничката бе обречена на вечен позор и презрение. Салло се опитваше да открие някакъв смисъл в тези закони, да разбере дали целта им е да ни опазят и защитят и дори ме убеждаваше, че те са в наша полза, макар да не твърдеше, че са справедливи. „Справедливостта е сал за боговете — се казва в една стара поема, — за смъртните е милостта и мечът“. Веднъж й бях казал този стих и тя го хареса и го запомни. Сигурно си мислеше, че тъкмо нейният любим герой Явин е този, в чиито ръце са мечът и милостта.
Романтичната любов и желанието бяха моето тайно страдание. Салло бе моето утешение, както и работата ми.
Еверра най-сетне ми бе позволил да ползвам свободно библиотеката на Аркаманд, в която досега не можех да влизам дори когато бях чистач и обикалях цялата къща. Вратата към нея бе в коридора, който водеше до Светилището на Предците. Когато за пръв път влязох, имах усещането, че съм прекрачил някакъв свещен праг, все едно бях обезпокоил самите Предци в техния вечен покой. Библиотеката бе неголямо помещение, добре осветено от няколко високи прозорци.