По рафтовете бяха подредени над двеста книги, всичките грижливо почистени от прахта от самия Еверра. Миришеше на книги — тежък аромат, за някои неприятен и отблъскващ, а за други, такива като мен, упойващ и примамлив. Освен това цареше тишина. Рядко се случваше някой да мине по този коридор, освен когато го чистеха, или хората, които посещаваха библиотеката — Еверра, Сотар, Салло и аз. Всъщност Сотар бе тази, която измоли от Еверра разрешение да допуснат Салло — учителят не можеше да й отказва нищо. Сотар бе единственото по-голямо дете на Семейството, което продължаваше упорито да се образова, тъй като нито Явин, нито Астано можеха вече да се занимават с това, което им харесва. Та Сотар каза на Еверра, че е разпалил в нея и Салло душевен глад за книги и познания и не бива да ги лишава от тази храна, особено Салло, която страдала сред невежите момичета в копринените стаи, а самата Сотар била заобиколена от надути и самовлюбени търговци и политици. И тъй, с любезното разрешение на нашия Баща и нашата Майка и с цял куп предупреждения и наставления относно това какво може и какво не бива да се чете, Еверра им даде ключове.
Беше ми трудно да призная дори пред себе си и никога не заговорих за това със Сотар и Салло, но отдавна жадуваната библиотека се оказа разочарование. Вече бях прочел повече от половината книги в нея, а останалите, подвързани с кожа и подредени по лавиците томове, се оказаха предимно скучни правни справочници, сборници с умозрителни научни трактати и безкрайни поеми от посредствени поети. Всичките бяха отпреди петдесетина и дори повече години. Еверра дори се гордееше с това. „Никакви модернистични боклуци в Аркаманд“ — така заявяваше. Бях готов да му повярвам, че модерните произведения са боклуци, като се имаше предвид, че повечето стари произведения в неговата библиотека също можеха да се причислят към тази категория. Но не посмях да му го кажа.
И все пак библиотеката ми беше скъпа, тъй като там можех да се виждам със Салло и Сотар или да оставам насаме с мислите си. Кътче на истински покой, където да се отдам на поетите, които ценях, и на великите историци, които така старателно изучавах.
Моите поеми, посветени на Сотар, бяха скучни и глуповати. Съзнавах, че не съм творец, макар да обичах поезията и историята — изкуства, които въвеждат някаква яснота и вдъхват надежда на човешкия разум. Другите книги обаче всъщност бяха само безчувствени и понякога жестоки хроники на човешките войни и правителства. Историята — това щеше да е моето изкуство. Знаех, че имам да уча много, но учението за мен бе удоволствие. Имах големи планове за книгите, които възнамерявах да напиша. Бях решил, че творбата на моя живот ще е нещо като обединяваща хроника за всички градове-държави. Вече си представях как тя ще ме направи прочут и всепризнат историк. Дори започнах да си водя записки за нещата, за които възнамерявах да пиша.
Най-големият ми страх бе, че някой вече може да е написал подобна книга, но нямаше как да го узная, тъй като библиотеката на Еверра не беше богата.
Една ранна сутрин — беше пролет — той ме прати в другия край на града в Белманд — къща, в която, също като нашата, учението и книгите бяха на почит. Обичах да ходя там. Мимен, тамошният учител, бе много по-млад от Еверра, но бяха големи приятели. Разменяха си книги и ръкописи и често ме ползваха за куриер. С удоволствие се откъснах от досадното занимание да уча малчуганите да сричат азбуката и излязох. Избрах един заобиколен път, през смокиновата горичка, където навремето Торм ни провеждаше военно обучение, и на юг, по улиците покрай градската стена. Скиторех безцелно и се наслаждавах на свободата си. Най-сетне стигнах в Белманд. Мимен вече ме очакваше. Знаех, че ме харесва, често ми говореше за творбите на някои съвременни поети, рецитираше ми стихове от Реттака, Каспро и други, чиито имена Еверра дори не желаеше да произнесе. Мимен никога не ми даваше техни книги, тъй като знаеше, че Еверра не ми позволява да ги чета. Поговорихме малко, обсъждахме главно слуховете за войната с Морва. После Мимен ми даде цяла купчина книги и ръкописи.
Тръгнах напряко през града, защото вързопът беше тежичък, и когато стигнах Дългата улица, чух викове. Погледнах надолу, към Речния портал, и видях дим — гореше къща или няколко къщи, защото облакът се издигаше все по-високо. Около мен тичаха хора, едни към пожара, други в обратна посока — тези, които бягаха надолу, бяха градски стражници с извадени мечове. Стоях като парализиран. А после по Дългата улица се зададе военен отряд, конници и пешаци, развели зелени знамена. Сблъскаха се с градската стража с метален звън. Чух викове. Не можех да помръдна. Един кон без ездач се откъсна от множеството и препусна по улицата право към мен. От ноздрите му хвърчаха пръски бяла пяна, а по челото, от зейналия отвор на мястото, където трябваше да е едното око, се стичаше тъмна кръв. Конят изцвили и с това сякаш ме пробуди от вцепенението.