Хукнах през площада между Светилището и Къщата на Сената, добрах се по задните улички До Аркаманд и още от вратата извиках:
— Нападение! Вражески войници в града!
Настъпи голяма паника и суматоха. Ала в града вестта вече бе стигнала до когото трябва, защото когато Еннумер най-сетне се успокои и спря да крещи, градската стража, с подкрепата на войниците и част от гражданите, бе прогонила нашествениците оттатък Речния портал.
Нататък ги бе погнала кавалерията, разположена близо до Пазара за добитък — малка група вражески войници бяха обкръжени и изклани до градската стена, но основните сили на вражеската армия се измъкнаха навън. Никой от нашите не беше пострадал, имаше само неколцина ранени. Нямаше и сериозни поражения, ако се изключеха няколко подпалени къщи близо до портата, но шокът от нападението беше ужасен. По какъв начин касикарските отряди бяха успели да доближат портата и нещо повече, да проникнат в града, при това посред бял ден? Дали това неочаквано нападение беше сигнал за началото на мащабни военни операции от страна на Касикар, за които се бяхме оказали неподготвени? Всички се измъчвахме от срам, гняв и страх. Видях нашия Баща, Алтан Арка, да плаче, докато разговаряше с Торм и даваше разпореждания за това как да се подобри отбраната на Къщата, преди да тръгне за спешната среща на Сената.
Сърцето ми трептеше от желание да помогна на моето Семейство, на моите хора, да съм полезен, да се изправя срещу враговете на Етра. Събрахме децата и ги отведохме в спалното, после зачакахме в класната стая разпореждания какво още можем да направим като обитатели на Къщата. Много ми се искаше да съм със Салло, но тя бе заключена в копринените стаи заедно с другите жени. Еверра, пребледнял и разтреперан, седеше на едно писалище и се опитваше да чете, а аз крачех нервно из стаята. В цялата къща цареше странна, сякаш безкрайна тишина. Минаваха часове.
По някое време на вратата застана Торм и щом ме видя, спря на прага.
— Какво правите тук?
— Очакваме да разберем с какво можем да сме полезни, Торм-ди — отвърна Еверра и се надигна припряно.
— Тук има още двама — извика Торм през рамо на някого и излезе, без да каже нито думичка на Еверра.
Влязоха двама младежи и ни наредиха да ги последваме. Бяха въоръжени с мечове, така че трябваше да са благородници, но не ги познавахме. Отведоха ни през двора в бараката. Вратите на бараката бяха залостени с резе отвън, не бях виждал да се прави така досега. Мъжете вдигнаха резето и ни заповядаха да влезем. Вратата зад нас се затръшна и сложиха резето.
Вътре бяха събрани всички мъже роби в Аркаманд. Дори личните прислужници на нашия Баща, които спяха в преддверието на покоите му, конярите и главният коняр Сем, дето живееха на горния етаж на конюшните. Беше ужасно тясно и задушно, тъй като заради различните по време смени досега не се бяхме събирали по едно и също време тук. Нямаше достатъчно място дори да се седи. Мнозина стояха прави, разговаряха развълнувано и се оглеждаха изплашено. Миришеше на кисела пот.
Еверра спря колебливо на прага. Поведох го навътре, към моето легло в ъгъла, но там бяха седнали трима коняри.
— Я станете и направете място на учителя, мързеливи катъри такива! — кресна им Сем. — Марш оттук!
Благодарих на Сем, защото Еверра изглеждаше почти зашеметен, неспособен да говори. Помогнах му да седне на леглото и той най-сетне намери сили да ми каже, че е добре. Оставих го и отидох да чуя какво ще кажат другите. Когато влязохме в бараката, бях чул гневни викове, негодуващи протести, но те утихнаха бързо, след като някои от възрастните казаха на младите, че в случилото се няма нищо необичайно и че не са наказани, а просто така се процедира при нападение над града — всички роби от мъжки пол се затварят, за да са „далеч от опасността“, както се изрази старият Фелл.
— Далеч от опасността! — възкликна едно конярче. — Ами ако врагът проникне отново зад стените и разпали пожари? Ще се изпечем като агнета в пещ!
— Затваряй си плювалника! — сряза го някой в тъмното.
— Кой ще се грижи за конете? — попита друг.
— Защо не ни вярват? Нали цял живот се бъхтим за тях?