Выбрать главу

— Как да ни вярват, след като се отнасят с нас по този начин?

— Но кой ще се грижи сега за конете?

Разговорите продължаваха горе-долу в същия дух през целия ден. Някои от най-малките бяха мои ученици и по навик се събраха около мен. В отчаяното си желание да измисля нещо, за да ги забавлявам, предложих:

— Хайде да вземем някой урок. Пепа! Започни с „Мостът на Нисас“! — Бяха научили тази великолепна балада и много я харесваха. Пепа, един от най-добрите ученици, бе твърде срамежлив, за да я подхване в присъствието на големите, затова аз дадох тон:

— „Под стените на Етра…“ — хайде, Пепа!

Той започна и съвсем скоро момчетата го подкрепиха с нестройни гласове, точно както правеха в класната стая. Ралли ръмжеше храбро с тъничкото си гласче:

— Нима като страхливите морванци днес ще побегнем от врага? Елате да опазим Етра, дедите гледат ни сега.

Мъжете около нас се умълчаха, слушаха ни. Някои сигурно си припомняха времето, когато и те са били ученици, други чуваха тази балада за пръв път. Всички обаче ни слушаха без насмешка, дълбоко развълнувани от описваните в баладата събития и от патриотичния й плам. Когато едно от момчетата се поколеба, двама мъже подхванаха строфите, които бяха учили преди много време в класната стая на Еверра или може би от някой друг учител преди него. Когато баладата свърши, всички се развикаха възторжено, поздравяваха момчетата и се смееха.

— Бива си я — одобри Сем. — Хайде да изпеем още нещо! — Видях, че Еверра се е надигнал в дъното на помещението и ни гледа, все така измъчен и пребледнял.

Изпяхме им още една от баладите на Феррио и те я харесаха — сега вече ни слушаха почти всички, но „Мостът на Нисас“ си остана любим.

— Хайде да изпеем отново „Мостът“ — току предлагаше някой от мъжете и подхващаше: — „Под стените на Етра…“

Привечер почти всички в бараката знаеха текста благодарение на онази свежа и бърза памет, която често губим, когато се занимаваме твърде много с четмо и писмо. Понякога мъжете добавяха строфи, които щяха да накарат Феррио да се обърне в гроба. Другите обаче ги скастряха: „Ей, внимателно, тук има малки деца“. Тогава провинилите се искаха прошка от Еверра, към когото изпитваха дълбоко и искрено уважение. Учителят беше един от тях и същевременно не беше като тях — роб със собствено достойнство, учен човек, който знаеше повече от мнозина благородници. Те се гордееха с него. Онези, които въдворяваха ред сред останалите, идваха да се съветват с него, най-често Сем и Меттер. Въпреки това Еверра предпочиташе да стои настрана. Извадих късмет, защото като негов ученик и помощник, ми позволиха да спя в задната стаичка с него, вместо в претъпканото общо помещение.

Най-лошото за повечето от нас през тези дни бе, че ни държаха в неведение за това, което ставаше — за съдбата на града и за нашата съдба. Храна ни носеха робините от кухнята. Допускаха ги два пъти на ден, появата им се оповестяваше от шумното стържене на резето. Мъжете ги посрещаха с радостни възгласи, с груби закачки и недостойни предложения и ги засипваха с въпроси — още ли се бием? Касикар ли ни е нападнал? В града ли са? — и така нататък. Но на повечето от тези въпроси нямаше никакви отговори освен непотвърдени слухове. После жените си тръгваха, а мъжете се захващаха да обсъждат всички възможности, но това бяха все предположения. Общото мнение бе, че ако има сражения, те се водят отвъд Речния портал, защото иначе шумът от тях щеше да достигне до Къщата.

Когато на четвъртия ден ни освободиха, се оказа, че предположенията са верни. Отряди от новобранци, които преминавали подготовка в южната част на града, помогнали на кавалерията в прогонването на нападателите. В момента кавалерията преследвала касикарците из околностите. Градската стража се бе прибрала зад стените, за да се заеме с подготовката за отбрана. Касикарските части не били оборудвани с обсадни машини, разчитали на изненадваща масирана атака срещу вратата и нахлуване в града. Ако предводителите им не бяха толкова алчни за бърза победа и слава и ако не бяха повели отрядите си в едно толкова неподготвено нападение, нямаше да успеем да ги отблъснем и градът можеше да падне в ръцете на враговете и да бъде изгорен до основи.

А нас ни бяха заключили в бараката… Нямаше смисъл да мисля за това обаче. В края на краищата ни бяха освободили и радостта от това да си отново навън бе по-важна от всичко.

Тази нощ всички можехме да излезем на улиците и да поздравим частите, които се връщаха от Нисас. Сестра ми се измъкна от женските покои, за да се присъедини към мен, облечена като момче, и двамата слязохме при Речния портал. Постъпката й беше безумна, защото на подарените момичета е забранено да излизат на улицата и наказанието за това е сурово, но из въздуха витаеше невъобразимо усещане за радост и нищо не можеше да ни спре. Всички от все сърце приветствахме нашите храбри войници. Сред тях, под трепкащите светлини на факлите, съгледахме и Торм: маршируваше със странната си походка, люлееше ръце, нисък, мрачен и страховит. Салло сведе лице, защото не я чакаше нищо добро, ако Торм види подареното момиче на брат си да се разхожда по улицата. Малко след това с нея тръгнахме към Аркаманд, задъхани и засмени, по смълчаните тъмни улички на нашия любим град.