Докато бяхме с Реба и другите, разговаряхме на безопасни теми, но през по-голямата част от деня свещениците и техните роби бяха ангажирани в ритуалите около Светилището и Сената и след като се увери, че можем да се справяме и сами, Реба често ни оставяше без надзор. Така всеки път, когато слизахме в старото хранилище, сред рафтовете с крехки чупливи свитъци, оставахме съвсем сами, седмина роби зад дебелите стени на храма, където никой не можеше да ни подслушва. Там Мимен, Таддер и Йентер разговаряха така, както не бях чувал досега да говорят роби. Вече разбирах защо Еверра смята, че съвременните творци влияят зле на хората. Моите спътници непрестанно цитираха Дениос, Каспро, Реттака и други „модерни“ поети и философи, за които не бях чувал, и всичко, което казваха, макар нерядко в мерена реч, бе по-красиво и завладяващо от най-любимите ми произведения, а същевременно беше критично, разрушително, изпълнено с невъздържани чувства — болка, гняв, неудовлетворен копнеж.
Всичко това всяваше в душата ми смут. Мъжете в каменарската бригада бяха грубияни, но никога не поставяха под съмнение своето място в системата и не биха си и помислили да питат защо е нужно един човек да притежава власт над друг. А тези тук се държаха, сякаш жалкото ни мнение можеше да има някакво значение или да бъде променен редът, установен от нашите Предци! Въпреки добрите си маниери и богатите си познания моите нови другари обсъждаха безсрамно и критично своите Къщи и дори самата Етра, нашия обсаден град. Говореха без нужното уважение за своите господари и се присмиваха на недостатъците им. Не се гордееха с войниците ни, нито с нашата армия. Позволяваха си дори да обсъждат морала на сенаторите. Таддер и Йентер смятаха, че е напълно възможно някои от сенаторите, в таен съюз с касикарците, нарочно да са пратили армията далеч на юг, за да може Касикар да превземе Етра.
Дни наред бях принуден да слушам мълчаливо и търпеливо всичко това, но гневът и недоволството ми растяха. И когато Таддер, който дори не беше етранец, а идваше от северния Асион, заговори за падането на нашия град не като за огромно нещастие, а като за най-обикновена възможност, не издържах. Избухнах и се нахвърлих върху него. Не зная какво съм му казал — навярно съм го нарекъл долен предател, готов да се съюзи с враговете, които дебнат зад градските стени — но когато останалите започнаха да ми се подиграват, Таддер ги спря.
— Гавир — заговори той, — прощавай, ако съм те обидил. Уважавам твоята лоялност. Искам обаче да разбереш, че аз също съм лоялен, но не към Къщата, която ме е купила, нито към града, който ме използва. Лоялен съм към моя народ, към хората от моята страна. И каквото и да говоря, не мисли, че подстрекавам другите роби към бунт. Зная докъде би довело това.
Изненадан и стреснат от неочакваното му извинение и плама, с който ми говореше, а също и засрамен от своето избухване, не посмях да отговоря. Върнахме се към прекъснатата работа. Известно време учениците на Мимен продължаваха да ми се подиграват, но останалите мъже се отнасяха с мен както преди. На следващия ден, докато с Йентер тикахме един тежък обкован с метални ленти сандък към Светилището на скована от нас количка, той ми разказа историята на Таддер. Роден свободен в едно северно селце, той попаднал в плен при едно неочаквано нападение и после го продали в град Асион, където получил образованието си. Когато бил на двайсет, в Асион избухнало въстание на робите. Въстанието били потушено жестоко — стотици мъже и жени били изклани, а всички заподозрени били дамгосани.
— Виждал си ръцете му — добави Йентер.
И наистина бях виждал ужасните белези по ръцете му, но смятах, че са от пожар.
— Когато казва „моят народ“ — обясни ми Йентер, — няма предвид само своето племе, града или хората от неговата Къща. Говори за теб и за мен.
Беше ми малко трудно да възприема концепцията за общество, по-голямо от Етра, но го приех за факт.
Учениците на Мимен продължаваха да се държат хладно с мен, но вече не бяха настроени злобно. Бях доста по-малък от тях и в очите им сигурно бях недоучено хлапе. Поне обаче ми оказваха доверие: не мислеха, че мога да ги предам, и продължаваха да разговарят свободно на всякакви теми. И макар че бях смаян от това, което казваха, и мълчаливо презирах лицемерието им, защото пред господарите си се преструваха на хрисими и послушни, открих, че ги слушам, едновременно отвратен и очарован, също както бях слушал разговорите за плътска любов на мъжете в градските казарми.
Ансо, най-възрастният от учениците на Мимен, обичаше да ни разказва за барнавитите — избягали роби, които живеели някъде в необятните гори на север от Етра. Под водачеството на някой си Барна, който се отличавал, с невероятна сила и влияние, те основали нещо като собствена държава — република, в която всички хора били равни и свободни. Всеки имал право на глас и можел да бъде избиран в управлението, а също и прогонван, в случай че допусне грешка. Работата се вършела от всички, а придобивките се разпределяли поравно. Прехранвали се от лов и риболов и като нападали керваните на богаташите и търговците, които отивали и се връщали от Асион. Фермерите и селяните в целия район ги подкрепяли и отказвали да ги предадат на правителствата на Касикар и Асион, тъй като барнавитите щедро делели плячката си със своите съседи, които — в тези отдалечени краища — не били роби, а свободни хора, макар да живеели в ужасна бедност.