Изгарянето на труповете на умрелите от града продължаваше денем и нощем, горяха ги в кулата до потока, който сега наричаха Пепелявия. Димът от кладите се издигаше и смесваше с есенната мъгла и образуваше плътен слой над покривите. Понякога лекият вятър разнасяше непоносимата смрад на изгоряла човешка плът, която обаче караше устата да се пълни със слюнка въпреки отвращението ни.
Откъм север противникът издигаше масивен земен насип, по който възнамеряваше да прекара обсадните си машини съвсем близо до стената. Стражниците хвърляха камъни по работниците, но те щъкаха като мравки, а и ги защитаваха лъконосци, чийто стрели с лекота стигаха отворите между бойниците. Нашите стрелци ги събираха или ги вадеха от телата на убитите, освен това дялаха и собствени, от всички дървета в града, дори от старите смокини.
В Сената течаха разпалени дебати и се чуваха обвинителни речи на оратори: защо Етра се е оказала неподготвена за нападение… без запаси от оръжия, без достатъчно хранителни припаси, с армия, пратена далеч край границата? Има ли предатели сред сенаторите — привърженици на Касикар? Някои заявяваха открито, че Сенатът отказвал да отвори градските порти, защото предпочитал населението да измре от глад, вместо да се предаде на милостта на врага. За други това бе благородна и храбра постъпка. Носеха се слухове за несправедливо разпределение на храната, но нямаше никакво потвърждение за това. Черноборсаджиите, чиито запаси се изтощаваха, често биваха убивани заради подозренията, че укриват храна. Една нощ разгневена тълпа щурмува къщата на богат търговец, за когото се съмняваха, че криел чували с брашно. Не откриха нищо освен половин каца сушени смокини под пода на бараката на робите. Разказваха се нескончаеми истории за складове с хранителни припаси под Сената и под Светилището на Предците и последното донякъде беше вярно. Жреците в Школата бяха изплашени за своя рибарник, за градината и лехите, дори за живота си. Помолиха от Сената да пратят въоръжена охрана и действително им отделиха десетина стражници, които да патрулират наоколо. Едва ли обаче щяха да се справят, ако тълпата решеше да щурмува Светилището. Все пак, изглежда, вярата на хората надделя. И никой не ни закачи.
Беше вече средата на октомври. Животът се бе превърнал в сива и повтаряща се рутина, на която не се виждаше краят. Но само след няколко дни щеше да започне атаката на стената или пък тълпата щеше да обезумее до такава степен, че да подпали града и да излезе през градските порти. Ако преди това Сенатът не гласуваше да се предадем, за да избегнем пълното унищожение.
И тогава се случи това, за което всички бяхме изгубили надежда.
На зазоряване, когато над улиците и къщите и над вражеския лагер се бе спуснала гъста мъгла, откъм брега на Нисас долетяха сигнали за тревога, викове, ловджийски рогове, цвилене на коне и звънтене на оръжия. Армията на Етра най-сетне бе пристигнала.
През цялата сутрин чувахме грохота на битката зад стените и тези, на които бе позволено да стоят на бойниците и кулите, можеха да я проследят. Ние, робите, бяхме заключени в подземието на Светилището и можехме само да молим да ни съобщят какво става навън.
По-късно същата сутрин тежковъоръжен отряд стражници мина с маршова стъпка през градския площад и спря пред Светилището, за да получи благословията на Предците. Всичките бяха пешаци — конете в града отдавна бяха изклани и изядени — и бяха измършавели, с увиснали дрехи и изпити, обезверени лица. По-скоро приличаха на призраци на войници. Но Предците им дадоха благословията си чрез гласовете на свещениците и те тръгнаха по Дългата улица към Речния портал. Вървяха мълчаливо, единственият шум бе ритмичното потракване на оръжията им. После, за първи път от половин година, вратите бяха отворени и етранската гвардия излезе и изненада противника в гръб. Малко след това онези, които следяха битката от стените, започнаха да надават победни викове.
— Превзехме моста! — крещяха часовоите. — Етра освободи моста!
Глъчката и дрънченето на оръжие зад стените продължиха през целия ден. Карсиканците постепенно отстъпваха пред етранската армия. Привечер побягнаха на множество малки групи, опитваха се да си спасят живота, криеха се из нивите между Етра и Морр и във фермите по брега на Нисас, преследвани от конници и посичани на място — по-късно нарекоха това Клането на свинете. Купищата трупове зад стените бяха почти толкова високи, колкото земния насип, мнозина от убитите бяха голи, съблечени и плячкосани от нашите войници. На места Нисас бе затлачена от труповете.