По залез-слънце ни освободиха. Изтичах на площадката при Северната порта и видях сновящите между труповете дребни фигури — от време на време вдигаха някой убит войник, за да му смъкнат ризницата, или се надвесваха с бързо движение над друг, за да му прережат гърлото. Малко след това наредиха всички роби да излязат навън, за да пренасят труповете до кладите. Ние седмината се присъединихме към останалите и работихме цялата нощ на светлините на факли. Изтощително и потискащо занимание. Единственото, което си спомням ясно, е, че всеки път, когато с Ансо полагахме поредния труп до кладите, ме спохождаше мисълта, че това е бебето на Салло, издъхналият син на Явин, моят племенник, който бе преживял само час в гладуващия град. И всеки път неизменно отправях молба към Енну да пази тази невинна душа — не на убития войник, а на нещастния младенец, да го насочва из тъмния свят, където сега витаеше.
Много от труповете, които пренасяхме, бяха на градски стражници. Те бяха платили горчива цена за храбрия излаз извън стените.
Същата тази нощ в града цареше нещо като необявен и мълчалив бунт, тъй като не само свободни граждани, но и роби излизаха през вратите, за да плячкосват хранителните запаси на карсиканците, и етранските часовои бяха принудени да отстъпват на молбите на изгладнелите. Някои войници докараха в града цели каруци с храна. Хората се биеха за шепа жито и разграбваха каруците за минути. Редът бе възстановен едва с настъпването на деня, и то след употребата на сила — камшици, тояги, дори мечове. На дневна светлина за първи път зърнах страх по лицата на нашите войници: сега те бяха принудени да се изправят срещу собствените си съграждани, които се нахвърляха върху храната като червеи върху умрял плъх.
Следобеда на същия ден на робите бе заповядано да се приберат по своите Къщи под заплаха от смъртно наказание. Беше дошло време да напусна Светилището и да се разделя със стария Реба. Мимен ми подари поемата на Каспро.
— Внимавай да не я види Еверра — предупреди ме със суховата усмивка и тъй като не знаех какво да отвърна, измънках:
— Ами… ще внимавам…
Това беше първата книга, която си беше лично моя. Първото нещо, което ми принадлежеше. Защото дори дрехите, които носех, леглото, писалището не бяха мои, а на Къщата Арка. Но тази книга си беше само моя.
Когато се прибра, Явин поздрави с подобаваща почит нашия Баща и нашата Майка и както беше облечен с военни дрехи, отиде в копринените стаи. Чудесно бе да видя как Салло засия, щом го зърна. Явин не беше отслабнал и измършавял като нас, но си личеше, че е преживял трудни времена, лицето му беше обветрено, изпито от напрежение и умора. Разказа ни за хода на кампанията — бяхме аз, Салло, Сотар, Астано и Око, всички заедно в класната стая на Еверра, както в добрите стари времена… Силите на Морва, подкрепени от армията на Галлек, вотусанци и осканци, нахлули едновременно през няколко различни граници. Явин смяташе, че командването е допуснало сериозни грешки, по-скоро от объркване, а не заради предателство. Така или иначе, нашата армия не можела да се притече на помощ на обсадения град, докато не разгроми противника, който инак би я преследвал до градските стени. Едва тогава войските поели в ускорен марш. Форсирали Морр през нощта, като построили мост от лодки, за да изненадат обсаждащата армия и да я нападнат от неочаквана и зле охранявана посока.
— Въобще нямахме представа колко ви е било тежко тук — обясни той. — Като си помисля само какво сте преживели… — Астано му показа късче от „хляба на гладуващите“, което бе запазила за спомен — кафеникаво коматче, което по-скоро наподобяваше парченце дърво, замесено от лющен ечемик, царевично брашно, трици, пръст и сол.
— Сол имахме в изобилие — обясни тя. — Само дето нямаше на какво да я слагаме.
Явин се усмихна, но от това бръчките на лицето му само се вдълбаха.
— Ще накараме Касикар да плати за това — обеща той.
— Ах… да плати… — Сотар поклати глава. — Ние какво сме… да не сме търговци?
— Не, братовчедке. Ние сме войници.
— А жените на войниците, а техните любовници, майки и сестри, братовчедките… на нас с какво ще плати Касикар?
— Такъв е животът — отвърна Явин малко унило.
Еверра заговори за честта на града, за оскърблението срещу могъществото на Предците, за необходимостта от възмездие. Явин го слушаше, но не каза нищо повече по въпроса. По някое време ме попита за Светилището и за древните ръкописи, които бяхме спасявали. Докато му разказвах, зърнах на обветреното му лице онова момчешко изражение на интерес и почуда, с което помня, че слушаше баладите и епосите или ни повеждаше на строежа на Сентас през онези далечни летни дни. Питах се какво ли ще е мнението му за „новите“ поети. Може би някой ден, когато той станеше Баща на Аркаманд, а аз — учител в класната стая, щях да му дам „Преобразяване“, за да я прочете и да открие един нов свят… Но не можех да си го представя. Въпреки това тази мисъл ме накара да му разкажа как бяхме декламирали „Мостовете на Нисас“ в бараката в началото на обсадата и как мъжете се бяха присъединили към нас, когато подхванахме „Под стените на Етра“. В края на този ден всички вкупом се надпреварвахме да цитираме любими откъси от балади: Явин ни водеше с ясния си глас, а най-малките слушаха с ококорени очички и се питаха защо този висок войник се смее, докато декламира: „И хукнаха тогаз морванските войници, побягнаха като овце пред вълк…“