Опитах се да обясня какво съм видял у Дениос: морал, по-всеобхватен от всичко, което съм познавал досега, но доводите ми бяха твърде колебливи и Еверра ги съкруши с непоклатимата си увереност.
— Той не учи на нищо друго освен на бунт срещу онова, което е било и ще бъде. Кара ни да извърнем лице от истината. Младите хора обичат да си играят с подобни бунтовни идеи, да се съмняват във вярата. Това ми е добре известно. Но с времето прозираш глупостта им и се връщаш при вярата, единствената основа на законите на морала.
Изпитах облекчение да чуя тези проверени от времето истини. Пък и Еверра не ми бе казал, че не бива да чета Каспро. Не отварях често „Космология“, тъй като ми се стори трудна и дори на моменти неразбираема, но често се случваше да си спомня някои пасажи от нея, или от Дениос, и да се възхитя на красотата и дълбоката им прозорливост.
Сетих се за един подобен откъс, докато стоях, заедно с всички обитатели на Къщата, на церемонията на Астано, която бе излязла на двора, издокарана в дълга сребристобяла рокля, за да посрещне своя избраник: „А тя е като кораб върху разпенени вълни…“
Речта на Еверра беше пронизана от цитати от класически произведения, за да могат всички да бъдат впечатлени от високата образованост в Къща Арка. Нашата Майка произнесе ритуалните слова, с които предаваше дъщеря си на Къща Тарк. Майката на тази Къща пристъпи напред, за да приеме Астано като бъдеща Майка на Таркманд. После моите малки ученичета изпяха брачния химн, бяха го репетирали последните няколко дни със Сотар. С което церемонията приключи. В градината засвириха музиканти и знатните гости се преместиха в просторните вътрешни помещения, за да празнуват и да танцуват. Ние, останалите, също щяхме да празнуваме, но в задния двор. Беше студено и ръмеше, но въпреки това бяхме готови за танци — всяко време е добро, когато има повод за празненство.
Сгодена през зимата, Астано се омъжи в деня на пролетното равноденствие. Месец по-късно повикаха Явин в частта му.
Етра подготвяше нападение срещу Касикар. Вотус, който доскоро бе част от съюза с Морва срещу нас, бе минал на наша страна, уплашен от мощта на Касикар и подмамен от възможността да отхапе лакомо парче. Етранци и вотусанци рамо до рамо щяха да нахлуят и обсадят Касикар: велик град, в едни времена наш враг, в други — приятел и съюзник. „Отново и отново, напред и назад“, казваше Сотар.
Видях Салло в деня, когато Явин пое на път. Бяха й разрешили да слезе при Речния портал, за да го изпрати, докато тръгваше с отряда си, под възторжените възгласи на тълпата. Салло се беше просълзила. Ала и сега, както и по време на обсадата, беше сигурна, че няма да му се случи нищо лошо.
— Мисля, че Късмет е милостив към него — рече ми с усмивка, но сериозно, когато се прибрахме. — По време на битка, искам да кажа. По време на войната. Не, тук.
— Не тук? Сал, за какво говориш?
Бяхме в библиотеката, съвсем сами, и можехме да разговаряме свободно. Но тя се поколеба. Гледаше, ме внимателно и помълча известно време, преди да повярва, че наистина не разбирам какво има предвид.
— Нашият Баща се радва, че той си тръгна.
Опитах се да възразя.
— Не, чуй ме, Гав! — спря ме тя. — Говореше бавно, почти надвесена над мен. — Нашият Баща мрази Явин-ди. Така е! Мисля, че го ревнува. По право Явин трябва да наследи управлението на Алтан Арка. Неговата Къща. Неговото място в Сената. Освен това е красив, висок и с добро сърце, също като майка си — той е Галлеко, не Арка. Нашият Баща не го обича, завижда му за всичко това. Виждала съм го с очите си! Стотици пъти! Защо си мислиш, че Явин, който е големият син и наследникът, отива на война? Докато по-малкият син, който трябваше да стане войник и дори е подготвен за такъв, остава у дома? Със своя оръженосец! Онова страхливо и надуто змийче!
Никога не бях чувал моята благовъзпитана и добросърдечна сестра да говори с подобна омраза. Бях смаян, ужасен дори.
— Готвят Торм за Сената, ще видиш — продължи тя задъхано. — Алтан Арка се надява, че Явин ще… че ще го убият… — Стисна силно ръката ми. — Надява се — повтори натъртено, шепнешком.
Исках да я упрекна за всичко казано, да я убедя, че не е права, но от устата ми не излизаше нито звук.
Влезе Сотар и щом ни видя, спря, сякаш се готвеше да излезе. Салло вдигна очи към нея и прошепна умолително: „Ох, Сотар-йо!“ — и Сотар дойде и я прегърна, нещо, което не бях виждал да прави никога. Спокойната, уравновесена Сотар! Двете се прегръщаха, сякаш търсеха взаимна увереност и утеха. Гледах ги втрещен. Опитвах се да се убедя, че причината е заминаването на Явин, но не беше това. Не виждах тъга по лицата им, нито обич. Виждах само страх.