Паметта ми е необичайно точна. Когато бях малък, можех да запомня цяла страница от книга, стая, в която съм бил, или лице, при това без да обръщам специално внимание. Може би тъкмо по тази причина се обърквам от другите „спомени“, които ме спохождат от време на време и които всъщност въобще не са спомени.
Тиб и Хоби изтичаха навън — отложиха задачите си за по-късно, — а аз останах в класната стая, за да довърша моята. След това отидох да помогна на Салло с измитането на коридорите и двора, което беше наше постоянно задължение. По едно време си дадохме почивка и отскочихме до кухнята за по комат хляб и парче сирене. Точно тогава Торм и Тиб ме извикаха да играем на войници.
Метенето на коридорите и стаите на една толкова голяма къща не е лесна работа, помещенията винаги трябва да блестят от чистота. Не ми се щеше да оставя цялата работа на Салло: тя и без това поглъщаше по-голямата част от деня и на двама ни. Но тя каза, че вече съм свършил доста, а и не исках да отказвам на Торм.
— Хайде, върви де — подкани ме сестра ми, докато размахваше лениво метлата над пода в централното преддверие. — Остана само тук.
Изтичах радостно навън, в смокиновата горичка зад градските стени, на няколко преки южно от Армаканд. Торм вече се занимаваше с Тиб и Хоби. Обичам да си играем на войници.
Явин е висок и гъвкав като сестра си Астано и нашата Майка, но Торм повече прилича на нашия Баща — той е мускулест и набит. Има нещо объркано в Торм, нещо криво. Не куца, но крачи така, сякаш непрестанно пада напред. Двете страни на лицето му не си пасват и това му придава несиметричен изглед. Освен това често го спохождат пристъпи на необясним гняв, понякога толкова неудържими, че започва да крещи, да блъска всичко и да си къса дрехите. Но откакто навлезе в пубертета, като че ли малко се поуспокои. Пристъпите му се разредиха и той все по-често се занимава с физически упражнения. Мечтае за армията, за военна кариера, смята да се сражава в легионите на Етра. Но в армията поне още две години няма да го приемат дори за кадет и затова той направи от Хоби, Тиб и мен своя армия. Обучава ни от месеци.
Държахме дървените си мечове и щитове в тайно скривалище под една стара смокиня в горичката, заедно с кожените набедреници и шлемовете — направихме ги със Салло по указания на Торм. Неговият шлем беше украсен с гребен от червеникави конски косми — Салло ги събра в конюшнята — и изглеждаше доста помпозно. Упражнявахме се на една поляна насред гората, на скрито място в подножието на стената. Докато тичах между дърветата, видях, че тримата вече маршируват по поляната. Нахлузих си шлема, грабнах щита и меча и се присъединих запъхтян към тях. Марширувахме още известно време, най-вече да завиваме едновременно под командата на Торм, после трябваше да се подредим в строй, докато нашият командир крачеше напред-назад и ни оглеждаше с орловия си поглед. От време на време сгълчаваше някой от нас, задето си е сложил шлема накриво или не е застанал както трябва, или пък физиономията му няма необходимата сериозност.
— Погледнете се каква пасмина сте само — изръмжа Торм. — Проклети цивилни! Как е възможно Етра да се защитава от вотусанците, ако разчита на сбирщина като вас?
Стояхме мълчаливо, втренчили погледи право напред, изпълнени с желание да покажем на вотусанците, че сме истински воини.
— Е, добре — въздъхна накрая Торм. — Тиб, двамата с Гав ще бъдете вотусанци. Ние с Хоби сме от Етра. Отивайте в окопите, а ние ще ви направим кавалерийска атака.
— Защо винаги те са етранци? — оплака се Тиб, докато тичахме към окопите — полузадръстена отводнителна канавка, която водеше към близката стена. — Защо и ние някой път да не сме етранци?
Това беше риторичен въпрос, без отговор. Хързулнахме се в канавката и се приготвихме да посрещнем кавалерийската атака на етранците.
По някаква причина им отне доста време да се появят и двамата с Тиб имахме възможност да натрупаме солидно количество бомби: малки топки от полузасъхнала кал, която копаехме от стената на канавката. Когато най-сетне чухме цвиленето и пръхтенето на конете, се изправихме и почнахме трескаво да мятаме бомбите. Повечето падаха твърде близо или не улучваха, но една удари Хоби право в челото. Не зная дали я метна Тиб, или бях аз. От удара Хоби спря за момент, зашеметен и объркан, главата му отскочи странно назад и видях, че се кокори. Торм продължаваше да препуска, крещеше: