— Бяха увити като чували с мръсно бельо. Дори не заех, че са там, докато Салло не подаде глава и не се опита да извика. А Хоби я натика в каретата и подкара в галоп през портала.
— Лудория ще да е — рече един от старите мъже.
— Лудория, ама ще вкара в беля тези двама синковци — възкликна ядосано Тан. И чак сега ме забеляза. Черните му очи се втренчиха в мен. — Гав — попита, — ти знаеш ли нещо за това? Салло да е говорила с теб?
Поклатих глава. Нямах сили да отвърна.
— Не се тревожи, всичко ще е наред — продължи той след миг. — Просто лудория. Глупава младежка шега. До довечера ще се върнат.
Постоях още малко с тях, но те всички постепенно се разотидоха и накрая останах сам. Тръгнах по коридорите на Аркаманд. Наоколо сякаш нямаше никого, бях обгърнат от пустота. Гласовете, които чувах, идеха някъде отдалече.
Пустотата се превърна в нисък сводест таван от черен камък, в пещера.
„Зная доста неща със сигурност — чух гласа на Салло до мен. — Ние, хората от Блатата, имаме известни сили“. Засмя се и очите й заблестяха.
Знаех, че е мъртва, преди да ме потърсят, преди още Еверра да ми го съобщи. Бяха решили, че ще е най-добре, ако го чуя от него.
Нещастен случай, през нощта, в басейна в Горещи извори. Тъжна и ужасна злополука, продължи Еверра със сълзи в очите.
— Злополука — повторих.
Каза ми, че Салло била удавена… че се удавила, поправи се, че се била удавила, докато младите мъже, доста пияни, играели с момичетата във водата.
— Басейнът с топлата вода — рекох. — Около него, по мраморните плочки, пристъпват пауни.
— Да — потвърди моят учител, гледаше ме с просълзени очи. Изглеждаше смазан и объркан, сякаш се срамуваше от нещо, което е направил, но не смееше да признае, като уловено в беля малко дете.
— Рис вече се прибра — продължи той. — Сега е при другите жени в копринените стаи. В ужасно състояние е, нещастното момиче. Не е пострадала, но… Това е безумие, истинско безумие! Знаем, че понякога Торм-ди… е, че има пристъпи, които трудно овладява… но да изведе момичетата от Къщата! Да ги отведе там, при онези мъже! Безумие, безумие. О, колко жалко, колко жалко наистина за бедничката… о, нещастни мой Гавир. — Сведе глава и вече виждах само побелелите му коси. — И какво ще каже сега Явин-ди! — проплака учителят ми.
Отидох в библиотеката, където можех да остана сам. Бях заобиколен от пустота и тишина. Помолих Салло да дойде при мен, но тя не идваше.
— Сестрице… — промълвих на глас, но тя не ме чу.
И неочаквано ми хрумна, че ако е била удавена, би трябвало сега да лежи на дъното на онзи басейн със зеленикавосиня вода, топла като човешко тяло. Ако не беше там, къде можеше да е? Нямаше я тук, или поне аз не можех да я открия.
Тръгнах да я търся. Отидох в копринените стаи, в западния двор. Казах на жените, които бяха там:
— Търся сестра си.
Бях забравил имената им, не познавах почти никого от хората, които срещах. Помнех само нея.
Салло лежеше под белия чаршаф, с който я бяха покрили. Лицето й, а то бе всичко, което можех да видя от нея, не беше розово, а посивяло, с продълговата грозна синина през едната буза. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше смалена и уморена. Коленичих до нея и те ме оставиха там.
Помня, че по някое време се върнаха и ми казаха:
— Гавир, нашата Майка прати да те потърсим.
Целунах Салло и й казах, че скоро ще се върна при нея. Сетне ги последвах.
Отведоха ме по познатите коридори до покоите на нашата Майка. Не бях влизал в тях, защото дори когато метяхме Къщата, вътре допускаха само Салло. Тя ме очакваше там, облечена в своята дълга до земята рокля — Майката на Аркаманд.
— Ние съжаляваме, толкова много съжаляваме, Гавир, за смъртта на сестра ти — каза с красивия си глас. — За този нещастен случай. Такова сладко момиче. Не зная какво ще кажа на сина ми Явин. Знам, че много обичаше сестра си. Аз също я обичах. Надявам се, че думите ми ще ти помогнат да намериш утеха. А също и това — тя ми подаде една малка, но доста тежка кесия от коприна. — Ще пратя жените от моята свита на погребението — добави, втренчила поглед в мен. — Нашите сърца са съкрушени от загубата на твоята сладка Салло.
Поклоних се и останах на мястото си. Дойдоха някакви хора и ме изведоха.
Не ми позволиха да се върна при Салло. Така и не видях лицето й повече, така че у мен остана само споменът от синината на бузата й и умореното й лице. Не исках да я помня такава и затова прокудих този образ от спомените си.