Върнаха ме при моя учител, но нито той ме искаше, нито аз него. Още щом го видях, думите излетяха от устните ми:
— Ще накажат ли Торм? Ще го накажат ли?
Еверра се ококори, сякаш го бях изплашил с нещо.
— Успокой се, Гавир, успокой се — заповтаря умолително.
— Ще го накажат ли?
— За смъртта на една робиня?
Около думите му се разпростря тишина. И тази тишина ме обгърна и продължи да се разширява и задълбочава. Намирах се в езеро, на дъното на езеро, което не беше пълно с вода, а с тишина, и то се простираше чак до края на света. Не дишах въздух, а само тази безмерна пустота.
Еверра продължаваше да говори. Виждах устните му да се отварят и затварят. Очите му блестяха. Старец с побелели коси, който мърдаше с устни. Извърнах лице.
Имаше някаква стена в главата ми. От другата страна на стената бяха онези неща, които не можех да си спомня, защото не се бяха случили. Досега не успявах да ги забравя, но ето, че най-сетне бе станало. Можех да забравям цели дни, нощи, седмици. Да забравям хора. Да забравя всичко, което бях изгубил, тъй като и без това никога не го бях притежавал.
Но помня съвсем ясно гробището, в което стоях рано на следващата сутрин, малко след зазоряване. Помня го, защото си го бях спомнял и преди.
Когато погребахме Гамми, когато погребахме малкия Мив, помня как стоях там, под надвисналите клони на върбата, на няколко крачки зад стените, на брега на реката, и се чудех кого погребваме тази сутрин.
Трябва да беше някой важен човек, защото присъстваше цялата свита на нашата Майка, всички с бели траурни дрехи, скрили лицата си зад шалове, а тялото на покойния бе загърнато в бяла коприна и Йеммер плачеше високо. Така и не успя да произнесе молитвата към Енну-Ме. Всеки път, когато се опитваше, гласът й преминаваше в оглушителен вопъл, който раздираше завесата от тишина и караше другите жени да се присъединят към нея и също да ридаят, докато се опитваха да я утешат.
Стоях съвсем близо до водата и гледах как прояжда брега, как отхапва и отнася едри парчета земя, как подкопава склона, така че тревата отгоре да увисне и белите й корени да посягат като зловещи пръсти към речните вълни. Ако гледаш брега откъм реката, ще видиш избелели кости, тънки като тези корени, костите на малките деца, заровени там, където водата ще дойде и ще погълне малките им гробове.
Близо до мен стоеше една жена — встрани от свитата. Лицето й бе загърнато в дълъг бял шал. Гледаше ме. Беше Сотар. Знаех го и същевременно си го спомнях.
Когато тя и другите жени си тръгнаха, към мен се приближиха неколцина мъже и аз ги попитах мога ли да остана още малко в гробището. Един от тях беше конярят Тан, който се отнасяше добре с мен още когато бях малък. Той сложи ръка на рамото ми и каза:
— Няма да се бавиш, нали, Гав?
Кимнах. Видях, че устните му потрепват.
— Гав, тя беше най-сладкото момиче, което познавах — добави той.
— Благодаря, Тан — отвърнах.
Той тръгна след другите. В гробището не остана никой. Бяха поставили затревени чимове върху гроба и сега той почти не се различаваше от другите, но това нямаше значение, защото реката скоро щеше да отнесе всичко към морето. Минах през гробището и спрях до върбите на стръмния бряг.
Тук пътят се стесняваше между стената и коритото, за да извие към Речния портал. Изчаках върволицата от коли и талиги да се източи, после тръгнах нагоре, по западния бряг на Нисас. Пътят се виеше покрай реката, минаваше покрай малки градини, в които работеха свободни граждани. Бяха дошли тук от много рано, наслаждаваха се на чудесната пролетна утрин. Не чувах гласовете, нито песните им, защото продължавах да крача в моя свят на пустота и тишина. Вървях под нисък сводест таван от груба черна скала.
Има много неща от следващите дни, които никога няма да си спомня. Когато най-сетне се научих да забравям, стана бързо и без никакви затруднения. Откъслечните сцени, които понякога откривам в съзнанието си, биха могли да са тъкмо от онези дни, или от съвсем друго време, от места, където все още не съм бил. Живеех там, където съм, или където още не бях стигнал, през онези дни, седмици, през онези два месеца. Не се отдалечавах от Аркаманд, защото зад мен нямаше нищо освен стена и защото бях забравил почти всичко от онова, което лежеше от другата й страна. Нямаше нищо и пред мен.
Вървях. Кой вървеше с мен? Енну, която ни води в отвъдния живот? Късмет, който е глух с ухото, в което се молим? Пътят ме водеше. Ако имаше път, го следвах, ако имаше мост — минавах по него, ако имаше село и подушвах храна, изпитвах глад и отивах да си купя. Носех в джоба си малката копринена кесия и тя бе натежала от пари, тъй както сърцето ми бе натежало от мъка. Шест сребърника, осем орлета, двайсет бронзови половинки и девет четвъртинки. Преброих ги за първи път още когато седях на брега на Нисас, скрит в гъстите шубраци. Но дори те бяха повече, отколкото хората искаха от мен, отколкото можеха да ми връщат. Ето защо фермерите ме отрупваха с храна, а някои предпочитаха да ми я дадат даром, вместо да я продават. Носех бели траурни одежди и говорех като образован гражданин и когато ме питаха: „Къде отиваш, ди?“, отвръщах: „Отивам да погреба сестра си“.