Свестих се в легло от кожа. Вонеше. Ниско над мен имаше сводест таван от груба черна скала. Беше почти тъмно. Усетих, че до крака ми се допира нещо топло и космато. Някакво животно. То повдигна глава — беше куче с увиснали черни устни, тъмните му очи гледаха тъжно. Изскимтя, надигна се и ме прескочи. Някой му заговори, после се наведе над мен. Говореше ми, но отначало не разбирах нищо. Гледах го на слабата светлина, която сякаш се отразяваше в черната скала на пода. Виждах съвсем ясно бялото на очите му и побелелите му коси, увиснали на масури покрай лицето. И той вонеше, дори по-силно от кожата, с която бе застлано леглото. Подаде ми дървена купичка с вода и ми помогна да отпия, защото дори не можех да повдигна глава.
Останах да лежа там, забравил, че на света има и други места. Бях само там, единствено там. Бях сам, освен когато до мен се изтягаше кучето. Понякога то вдигаше глава и втренчваше поглед в мрака. Никога не поглеждаше към мен. Когато мъжът влизаше, кучето се надигаше, пъхаше муцуната си в ръката му, после излизаше. После се връщаше, качваше се на леглото и лягаше до мен. Казваше се Страж.
Мъжът се казваше Куга, а може би Куха. Понякога казваше едното име, друг път — другото. Говореше странно, гърлено, сякаш нещо пречеше на гласа му да излиза. Всеки път, когато влизаше, сядаше до мен и ми даваше вода, а после и храна — късчета сушено месо или риба, понякога шепа горски плодове. Никога не ми даваше по много наведнъж. „Къде си се нагладувал тъй, момче?“ — ме питаше. Говореше доста, когато беше с мен, и често го чувах да си говори сам, или с кучето, със същия нисък и насечен поток от думи, които никога не секваха, за да се вслуша за отговор. Казваше ми:
— И защо гладуваш сега? Ей туканка има храна. Подръка ти е, ако огладнееш. К’во те доведе тук? Мислех, че си от Деррам. Викам си, онез пак са ме погнали. И тогаз те проследих. Вървях след теб и те гледах. Можех да се прокрадвам цял ден, без да разбереш. Рекох на Страж да не вдига шум. По едно време те гледам, че се изправи и тръгна надолу по склона, сетне свърна към мен и си мисля, к’во шъ правя сега бе, човек? Изскочих зад теб и те халосах с тоягата, прас! — Той размаха ръце, за да ми покаже как е станало, а после се разсмя и видях прогнилите му зъби. — Въобще не ме усети, нали, момче? Рекох си, видях му сметката. Тупна кат’ отсечено дърво и си викам, утрепах го тоя. Край с онез от Деррам! Гледам обаче, хлапе някакво. Сампа, Сампа, да взема да претрепя хлапе! Не, не бил мъртъв. Даже не му бях строшил глупавата глава. Лежи обаче и не помръдва. Хлапе значи. Вдигнах те с една ръка, щот’ си кат перце. Е, то и аз съм якичък. Всички го знаят. Зат’ва не припарват тъдява. Откъде се взе бе, момче? Кой те доведе? Защо си гладувал толкоз? Да се въргаляш с кесия с десет хиляди гроша вътре! Бронзови, сребърни, все с лица на богове! Богат си кат’ цар Къмбело! И защо тогаз си гладувал? Отде се взе с всичките тез’ парици? Да не си тръгнал да купуваш елена на господарката Йене? Да не си побъркан бе, момче? — Закима. — Туй ще е, да знайш. — Изкиска се и продължи: — Аз също, момче. Лудият Куга. — Отново се изкикоти, после ми пъхна в устата късче месо, което миришеше на дим и въглени. Сдъвках го бавно, с преливаща от слюнка уста.
Така продължи още известно време — измъчващият ме глад, вкусът на пушено месо, гласът на непознатия, надвисналият над мен таван, вонята, кучето, което се притискаше към крака ми. После вече можех да сядам. След това да пълзя до входа. Установих, че това всъщност е най-вътрешната и най-долната галерия в пещерата, която Куга бе превърнал в свой дом. Заех се да изучавам и другите коридори. В някои можех да се изправя, поне в средата, а най-голямото помещение бе просторно и с цепнатини, през които проникваше мъждива светлина. Когато за пръв път излязох навън, лъчите на слънцето ме заслепиха и известно време виждах само златисти и червени кръгове. Въздухът ми се стори сладък като мед.
Входът на пещерата бе почти незабележим отвън, дори само от няколко крачки, прикрит от тежка скална плоча, като вкаменен водопад, обрасла е увивни растения и папрат.
Имуществото на Куга се състоеше от грубо ощавени сърнешки и заешки кожи, няколко купи от кора, лъжици и други инструменти, които бе изработил сам, кълбо изсушени жили и най-голямата му ценност — метална кутия, пълна с мръсни солни кристали, огниво и два ловджийски ножа с рогови дръжки, точеше ги на един речен камък. Пазеше си ги ревниво и непрестанно ме подозираше, че искам да му ги открадна. Така и не разбрах къде я крие тая кутия. Първия път, когато извади един от ножовете, го размаха пред мен и обяви с пресипналия си глас: