— Да не си го пипнал! Не смей да го докосваш, инак, кълна се в Разрушителя, ще ти изтръгна сърчицето с него.
— Няма да го пипам — обещах.
— Гръцмуля ще ти прережа, да знайш.
— Обещавам да не го пипам.
— Лъжец си ти — озъби се той. — Лъжец! Всички са лъжци. — Понякога повтаряше такива неща от сутрин до вечер: „Всички са лъжци, лъжци и туй е… пази се, стой настрана! Пази се, стой настрана!…“ Друг път обаче говореше съвсем смислено.
Не знаех какво да му отвърна и това, изглежда, го задоволяваше. Говореше ми, както говореше на кучето, описваше ми ежедневните си разходки из гората до примките за зайци, до местата за ловене на риба и за бране на горски плодове. Разказваше ми всичко: какво е уловил, чул или подушил. Слушах го също като кучето, напрегнато и без да го прекъсвам.
— Ти си беглец — рече ми една вечер, докато седяхме, загледани през листата към ярките августовски звезди. — Роб от някоя Къща ще да си, личи си. А после си хванал широкия свят. Сигур си мислиш, че и аз съм роб, нали? Ама не. Не съм. Бегълци ли ти трябват? Върви на север, иди в гората, там са те. Не ща да имам нищо общо с тях. Лъжци и крадци. Аз съм свободен човек. Тъй съм се родил. Нямам нищо общо с онез. Нито с фермерите, нито с градската паплач, дано Сампа ги изтреби вейте, лъжци, мошеници и крадци. Такива са всичките, запомни го от мен, момче.
— Откъде знаеш, че съм роб? — попитах.
— Че какъв друг ще си? — попита той и ме погледна ухилено.
Не можеше да му се отрече, че има право.
— Дойдох тук, за да се отърва от тях — продължи Куга. — Викат ми дивак и отшелник и ги е страх от мен. Е, сега поне не ме закачат. Куга отшелникът! Ама нали стоят настрана, това е важното.
— Ти си господарят на Кугаманд — рекох.
Той помълча известно време, после избухна в смях и се плесна с мазолеста длан по бедрото. Беше едър мъж, доста як, сигурно наближаваше петдесетте.
— Я пак го кажи — подкани ме.
— Ти си господарят на Кугаманд.
— Ха, прав си! Туй съм аз! Това е моето царство и тук аз съм господар! В името на Разрушителя, туй е самата истина! Най-сетне срещнах човек, който да казва истината! Разрушителят ми е свидетел! Човек, който казва истината. Дошъл ми е на крака, а как го посрещнах? Прас по главата с тоягата! Че това посрещане ли е? Добре дошъл в Кугаманд! — И пак се разсмя и се смя дълго. Млъкваше, сетне отново избухваше в смях. Накрая втренчи поглед в мен и произнесе бавно: — Тук си напълно свободен. Имай ми вяра.
— Вярвам ти — отвърнах.
Куга живееше в мръсотия и изобщо не се къпеше, струпаните в пещерата кожи воняха ужасно, но пък бе изключително грижлив, що се отнасяше до съхранението на храната. Нарязваше и опушваше месото, на по-едрите животни, които улавяше — зайци и сърни, — и го окачваше над огнището в пещерата. Слагаше и примки за дребни животинчета — съсели и полски мишки, тях пърлеше на огъня и ги ядеше, докато са пресни. Примките му се отличаваха с невероятна изобретателност, а търпението му беше неизчерпаемо, но не го биваше с въдицата и рядко улавяше риба, достатъчно голяма, за да става за опушване. Това бе, за което можех да му бъда полезен. Сухожилията, с които ловеше, омекваха във водата, така че измъкнах няколко конеца от одеялото, усуках ги на корда и завързах неговите кукички, издялани от кост. Улових няколко големи костура, също и кленове и пъстърви в близкия вир. Той пък ме научи как да чистя и опушвам рибата. Но освен това не можех да съм му полезен с нищо друго. Не искаше да ме взема със себе си, когато излизаше на лов. Често ме пренебрегваше по цял ден, погълнат от безкрайното си монотонно говорене, но когато сядаше да яде, винаги споделяше храната си с мен и Страж.
Нито веднъж не го попитах защо ме е прибрал, нито защо се грижи за мен. Всъщност не му зададох почти никакви въпроси, освен един. Попитах го откъде се е взел Страж.
— От една овчарска кучка — отвърна ми той. — От източните хълмове. Гледам кученца някакви си играят, а ги дебнеха вълци в горичката. Измъкнах ножа и беж нататък. Тъкмо ги стигам и от дупката изскача озъбена кучка, а аз й викам: ей, майко, чакай, вълк убивам, но на куче не съм посягал досега. А тя все ми се зъби… — Той ми показа кафеникавите си зъби. — И си се свря в леговището. После пак отидох, няколко пъти, и тъй се сближихме, та вече ми даваше да гледам как си играят. А туй ме хареса и тръгна с мен. Порасна и стана Страж. Понякога пак ходя там. Наскоро се окучи.