Той самият никога не ме питаше нищо.
И по-добре, защото не знаех какво да отвърна. Всеки път, когато в съзнанието ми изникваше някой спомен, се отвръщах от него и гледах да живея с това, което ми е пред очите. Вече не ме спохождаха видения, нито случки, които още не бях преживял. Може и да съм сънувал, но когато се събуждах, не помнех нищо.
Светлината сутрин вече беше златиста, дните се скъсяваха, а нощите ставаха студени. Един ден, докато седеше с кръстосани крака пред огнището и нагъваше сушено месо, господарят на Кугаманд обърса мазните си пръсти в голите си космати гърди и подметна замислено:
— Студено е туканка през зимата, да знайш. Ще пукнеш.
Не отговорих. Тези неща той повече ги разбираше от мен.
— Трябва да си вървиш.
Помислих малко, после казах:
— Няма къде да ида, Куга.
— О, има, има. В горите, в горите ще идеш. — Врътна брадичка на север. — В горите. В Данеран. Голямата гора. Нямала край, разправят. Ловците на роби не припарват там. Само горските хора. Там иди.
— Без покрив над главата?
— Ам’че що? Добре си живеят там. Има и покрив, и стени, и всичко. Легла и завивки даже. Те ме познават и аз ги зная. Не си правим бели. — Намръщи се и пак подхвана монотонно: — Стой настрана, стой настрана…
На другата сутрин ме събуди рано. Беше подредил на плоския камък до входа кафявото ми одеяло, копринената кесия, все така издута от пари, една мръсна кожена шапка, която ми бе подарил преди време, и вързопче сушено месо.
— Хайде — каза ми.
Не смеех да мръдна. Лицето му беше мрачно и решително. Взех кесията и му я подадох.
— Нека ти бъде за спомен.
Той прехапа устни.
— Не искаш да те претрепят за нея, а? — рече накрая и кимна. — Може пък да си прав. Крадци и мошеници… но на мен защо ми е? Как да се опазя от крадците? Къде да я скрия?
— В кутията за сол — подметнах.
Той се облещи.
— Тя къде е? — попита подозрително и се навъси.
Повдигнах рамене.
— Не зная. Така и не можах да я намеря. Никой няма да може.
Това го накара да се разсмее.
— Знаех си — рече. — Знаех си! Точно така!
Тежката вече избеляла кесия потъна в голямата му ръка. Той я отнесе в пещерата и се забави там известно време. Когато излезе, ми кимна и каза:
— Да вървим.
Поведе ме с нехайна крачка, която изглеждаше бавна, но направо гълташе разстоянието.
Отново се чувствах здрав и силен и можах да издържа на темпото му целия ден, макар че вечерта бях капнал и краката ме боляха.
Когато стигнахме последния поток, той ме посъветва да пия колкото мога повече. Прецапахме потока, изкатерихме един дълъг склон и спряхме на билото на последния от веригата хълмове. Под него се простираше безкрайната гора, дърветата се губеха в синкавия хоризонт. Слънцето вече залязваше.
Куга събра съчки и запали огън, при това доста голям, хвърли в него и зелени клонки. Димът се заиздига към ясното небе.
— Хубаво — рече. — Ша додат. — Обърна се и пое обратно в посоката, от която бяхме дошли.
— Чакай — извиках след него.
Той спря, но пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.
— Тука ша стоиш — рече ми. — Те ша додат.
— Връщам се с теб, Куга.
Той поклати ядосано глава и отново закрачи през високата трева, леко привел тяло напред. След минута бях сам.
Прекарах нощта свит край огъня, увит в одеялото и с кожената шапка на главата. Миризмата й сега ми се струваше дори приятна, сякаш ми напомняше за дома.
Събуждах се на няколко пъти. Подклаждах огъня, не само за да ме стопли, но и защото знаех, че е сигнал. Призори заспах дълбоко и сънувах, че съм в Сентас. Моите приятели също бяха там. Чувах тихите им гласове в мрака. Едно от момичетата се разсмя… събудих се и този път си спомних съня. Вкопчих се в него, дори се опитах да заживея в онзи свят. Но бях жаден и жаждата ме разсъни. Казах си, че веднага щом се развидели, ще сляза в долчинката да потърся вода.
Така и не спахме в Сентас, помислих си. Винаги се връщахме да спим във фермата, макар и под открито небе. Да гледаме звездите между клоните на дърветата. Наговаряхме се да преспим там, но така и не го направихме.
8
Бяха ме заобиколили четирима, но виждах само един от тях. Премигвах сънено. Съвсем сам, на хълма, край загасналия огън. Те не помръдваха, бяха само сенки в тревата и сумрака. Огледах ги бавно, като се стараех да седя съвсем неподвижно.