Бяха въоръжени, не като войници, а с малки лъкове и дълги ножове. Двама носеха и тояги. Изглеждаха опасни.
Най-сетне един от тях заговори с нисък дрезгав глас, почти като шепот:
— Огънят изгасна ли?
Кимнах.
Той се изправи, доближи овъглените съчки и ги стъпка внимателно. Станах и му помогнах да зарови изстиналата пепел.
— Да вървим тогава — рече той. Сгънах одеялото, прибрах грижливо последните късчета сушено месо и си нагласих шапката.
— Смърди — рече един от мъжете.
— И то гадно — каза друг. — Като на стария Куга.
— Той ме доведе тук — казах.
— Куга ли?
— Ти с него ли беше? — попита четвъртият.
— Цялото лято.
Втренчени погледи, презрително плюене, повдигане на рамене. Онзи, който бе заговорил пръв, махна нетърпеливо с ръка и ни поведе по полегатия склон към гората.
Когато слязохме при поточето в дерето, се наведох да пия, но мъжът с дрезгавия глас ме сръчка с тоягата да побързам.
— Стига толкова, че ще пикаеш цял ден.
Изправих се и ги последвах по брега на потока под надвисналите клони на дърветата.
Крачехме бързо, често дори подтичвахме и така продължи до късна заран, когато излязохме на неголяма площадка. Миришеше на кръв. Два лешояда размахаха криле и неохотно литнаха от накълваните остатъци от черва. Три сръндака висяха окачени на едно дърво, целите облепени от мухи. Мъжете ги свалиха и ги раз сякоха така, че всеки от нас да носи поравно. Отново тръгнахме, но вече с по-умерена крачка. Измъчваше ме жажда, също и мухите, които продължаваха да кръжат над нас на рояци. Краката ме боляха и сигурно вече имах плюски. Пътеката едва се различаваше сред тревата и често бе запречена от изпъкнали като вени корени. Когато най-сетне стигнахме поредния поток, паднах на колене и залочих жадно.
Водачът спря на другия бряг, обърна се и ми подвикна:
— Хайде! Ще се напиеш на воля, когато стигнем!
Но един от мъжете също се наведе да си наплиска лицето и му рече:
— Остави го да пие, Бригин.
Водачът не отговори, но ни изчака.
Почувствах приятната хладина на водата, докато минавахме през потока, но след това плюските ме заболяха по-силно, навярно защото ги търкаше кожата на старите ми обувки, и почнах да куцам. Болките ми бяха почти непоносими, но най-сетне стигнахме горския лагер. Захвърлихме вързопите с месо под един навес и едва тогава можах да се изправя и да се огледам.
Ако бях дошъл тук направо от града, лагерът нямаше да ми направи никакво впечатление — няколко ниски колиби, неколцина мъже на поляната и под надвисналите клони на боровете и всичко това заобиколено от гъста, непроходима гора. Но аз пристигах право от самотата на горската пустош. Колибите ми се струваха като къщи, а присъствието на хора пробуждаше у мен странни усещания, примесени с неясен страх.
Никой не ми обръщаше внимание. Отидох при потока. Първо утолих жаждата си, после си изхлузих обувките и потопих разранените си крака във водата. На поляната беше топло, между клоните проникваха ярките лъчи на есенното слънце. Съблякох се и приклекнах във водата. Измих се, после изпрах и дрехите си, доколкото можах. Спомних си, че някога бяха бели. Като белите одежди на момиче, което отива на брачната си церемония, и на онези, които погребват мъртъвци. Трудно беше да се определи какъв цвят са дрехите ми сега. Смесица от кафяво и сиво, раздрипани по края. Проснах ги на тревата да изсъхнат и отново влязох в потока, за да си измия главата. Косата ми бе порасла и ми влизаше в очите. Беше мръсна и я затърках настървено. По някое време забелязах, че на брега клечи мъж и ме гледа.
— Така е по-добре — отбеляза той.
Беше онзи, който бе казал на водача да ме остави да пия. Нисък и мургав мъжага, с румени бузи и малки черни очи. Косата му бе подрязана ниско над челото. Говорът му бе странен.
Излязох на брега, подсуших се, доколкото можах, със старото одеяло и навлякох още мократа си туника, защото наоколо имаше и други хора и се срамувах от голотата си. Слънцето се беше скрило, но небето все още бе светло. Потреперих, но не ми се щеше да слагам мръсната шапка върху измитата си коса.
— Ей, я почакай — подвикна ми мъжът, отиде някъде и ми донесе туника и още някаква дреха, не знаех как се казва. — Поне са сухи — рече и ми ги подаде.