Смъкнах мократа туника и облякох другата. Беше от кафеникав ленен плат, доста захабена, мека, с дълги ръкави. Но беше суха и топла и допирът й до настръхналата ми кожа беше приятен. Повдигнах втората дреха, която бе донесъл. Тя пък беше черна и съшита от някакъв плътен материал. Реших, че е шал, и се загърнах с нея, но не пасваше на раменете ми.
Мъжът ме погледа известно време, после започна да се смее. Смя се, докато очите му не се насълзиха, а лицето му стана тъмночервено. После се преви, продължаваше да се кикоти, макар че сигурно вече го болеше коремът. Смехът му не беше гръмогласен, но и други го чуха, дойдоха да видят какво става и също избухнаха в смях.
— Ох — въздъхна той, триеше сълзите от очите си. — Това ми хареса. Млади момко, това, дето ги го дадох, е фустанела. Носи се… — Той отново започна да се смее.
— Носи се от кръста надолу — рече накрая.
Огледах внимателно дрехата и едва сега забелязах, че има пояс, като панталони.
— Ще мина и без нея — заявих. — Ако не възразяваш.
— Ами не — изхъхри той през смях. — Не възразявам. Дай си ми я.
— Чамри, защо пробутваш на момчето тая поличка? — попита един от зяпачите. — Ей, хлапе, чакай малко. — И след малко ми донесе бричове. — Подарявам ти ги, на мен ми отесняха на шкембето — обясни, докато ми ги подаваше. — Бригин ли те доведе? Искаш да се присъединиш, нали? Как те викат?
— Гавир Арка — отвърнах.
Мъжът, който ми бе дал полата, попита:
— Това е истинското ти име, нали?
Погледнах го, без да го разбирам.
— Искаш ли да го използваш?
Бях отвикнал да мисля през дните, прекарани в самота, и ми трябваше време, за да разбера какво има предвид.
— Гав — казах накрая.
— Нека бъде Гав — отвърна мъжът. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант и използвам собственото си име, защото съм толкова далече оттам, че няма никаква опасност да ме проследят по име или слава.
— Той е оттам, където мъжете носят фусти, а жените пикаят прави — подхвърли някой и всички отново се разсмяха.
— Равнинци — изсумтя презрително Чамри Берн. — Толкова им разбират главите. Ела с мен, Гав. Време е да се закълнеш, ако за това си дошъл, и после да получиш своя дял от вечерята. Видях, че си помогнал да я донесат.
Добрият бог Късмет е глух с едното ухо, разправят, ухото, на което се молим, и не може да чуе молитвите ни. Никой не знае какво чува и в какво се вслушва. Прочутият поет Дениос казва, че богът чувал как колелата на великите звездни колесници трополят по небесните пътища. Аз пък зная, че когато съм изгубил всякаква надежда и когато дори не ми хрумва да се моля, нито имам вяра в каквото и да било, Късмет винаги е с мен. Носех пълна кесия с пари и не ме ограбиха. Живеех сред непознати, а не бях изложен на опасност. Оцелях, макар да не полагах усилия да живея. Когато бях сам и на ръба на оцеляването, старият отшелник ме спаси и ме върна към живота. А сега Късмет ме бе довел при тези мъже и един от тях беше Чамри Берн.
Чамри удари с пръчка металната тръба, която висеше от един прът пред най-голямата колиба. Сигналът накара всички да се съберат.
— Имаме си гост — почна той. — Името му е Гав. Казва, че е живял при великана Куга, което обяснява миризмата, дето се носи от него. След като се изкъпа в нашия поток, той, изглежда, си търси компания. Прав ли съм, Гав?
Кимнах. Бях малко изплашен от това, че съм в центъра на вниманието, заобиколен от двайсетина мъже. Повечето бяха млади, но ако се съдеше по лицата им, бяха привикнали с трудностите на живота в гората. Имаше обаче и неколцина с плешиви глави и шкембета.
— Знаеш ли кои сме ние? — попита един от по-възрастните.
Поех си въздух.
— Не сте ли барнавитите?
Едни се, намръщиха при тези думи, други се разсмяха.
— Някои от нас са били барнавити — каза мъжът. — А ти какво знаеш за хората на Барна, момче?
Макар да бях по-млад от тях, не ми хареса, че ми викат момче. Изпъчих гърди.
— Чувал съм разни истории. Че живеели в гората като свободни хора, нито господари, нито роби, и делели всичко, което притежавали.
— Добре казано — обади се Чамри. — Кратко и ясно. Неколцина от мъжете закимаха доволно.
— Добре наистина — потвърди и плешивият. Още един от мъжете се доближи до мен, приличаше много на Бригин: както разбрах по-късно, бяха братя. Лицето му беше сурово и красиво, очите — ясни и студени. Огледа ме от главата до петите.