Много от мъжете в отряда почти не говореха и общуваха предимно чрез сумтене и ръмжене, или седяха неподвижно, неми като добичета. Бяха свикнали с мълчанието още от робския си живот и сега не намираха сили да преодолеят този навик. Чамри, от друга страна, обичаше както да говори, така и да слуша истории, римуваше ги и ги припяваше в някаква своеобразна поезия; беше в състояние да обсъжда всичко и с всеки.
Скоро научих историята му, или поне тази част, която бе готов да сподели чистосърдечно и правдиво. Произхождаше от Предпланинието, район далече на север и на изток от градовете-държави. Никога не бях чувал за него и го попитах дали е по-далече от Урдайл, а той отвърна: да, по-далече е от Урдайл, дори от Бендраман. Последното име ми беше познато от една древна легенда — „Чамхан“.
— Предпланинието е отвъд всичко на този свят — обясни ми той. — На север от луната и на изток от зората. Безлюдни хълмове и горички, зад които се издига огромна планина, казва се Карантаг и винаги е забулена в облаци. Никой не заслужава да живее там освен овцете. Страна на глада, на скована от лед земя, на вечна зима, в която слънцето пробива облаците само броени дни в годината. Разделена е на малки стопанства, или ферми, както ги наричате тук, но те нямат нищо общо с богатите чифлици отвъд гората. В Предпланинието няма господари, а брантори, и всеки брантор владее някаква зла сила. Те са магьосници, всички до един. Какво ще кажеш, ако имаш такъв господар? Човек, който помръдва с ръка, промърморва нещо и те обръща със стомаха навън, а червата ти се разпиляват по земята, но ти не ги виждаш, защото очите ти са се облещили към мозъка? Или някой, който те поглежда само веднъж и оттогава в главата ти не се ражда нито една собствена мисъл, а само онова, което той намества там?
Обичаше да ми разказва надълго и нашироко за зловещите умения — наричаше ги дарби — на магьосниците от Предпланинието. Веднъж го попитах дали е имал господар, който да владее такава сила. Това го накара да млъкне и да ме погледна втренчено с кафявите си очи.
— Май не смяташ, че тези техни сили са нещо сериозно, а? — попита. — Вярно, не е нещо, дето да го видиш или пипнеш. Но я си представи, че костите ти започнат да омекват. Е, ще отнеме известно време. Но хвърли ли заклинание по теб, след месец ще си превит до тревата, а след година ще те заровят в земята. Не ти трябва да се захващаш с такъв господар, казвам ти. Вие равнинците си мислите, че знаете какво е да си имаш господар! А в Предпланинието дори не е необходимо да си роб. Всички сме хора на брантора. Може дори да сме му рода, но това няма значение. Защото сме му повече от роби, а той е по-страшен и от най-страшния господар!
— Знам ли — обади се Венне. — Ако питаш мен, камшикът и няколко кучета могат да свършат повече работа, за да прекършат човек. — Бях забелязал, че Венне има ужасни белези по краката и под едното ухо, сякаш някога е било почти откъснато.
— Не, не, важен е страхът — поклати глава Чамри. — Ужасният страх. Не се страхуваш от хората, които те бият, нито от зъбите на кучетата, след като се измъкнеш от тях, нали? Но чуй какво ще ти кажа: бях на стотици мили от Предпланинието и моя господар и пак треперех, че мисълта му може да ме открие. И я чувствах! Ръцете и краката ми се обезсилваха. Не можех да държа гърба си изправен. Силата му ме владееше! Единственото, което ми оставаше, бе да вървя и да вървя, да крача през горите, да пресичам реките, с надеждата да натрупам достатъчно мили зад гърба си, та да се отърва от тази зловеща невидима примка. Набрах сила едва като прекосих голямата река Тронд. А когато преминах брода и на втората река, Салли, най-сетне се почувствах в безопасност. Силата може да преминава над широка река, но само веднъж, не два пъти. Така ми каза една мъдра жена. Но аз прекосих още няколко, за да съм сигурен! Никога няма да се върна на север, никога! Вие равнинците не знаете какво е да имаш такъв господар!
Но въпреки това Чамри се унасяше често в разкази за Предпланинието, за фермата, където бил роден, и когато ни разказваше за онези бедни времена, усещах, че изпитва носталгия по дома. Разказите му създаваха живописна картина в съзнанието ми, просторни голи хълмове, мочурливи долчинки и забулени в облаци върхове. Горичките, в които призори се събуждат едновременно всякакви диви животинчета, къщите с каменни стени и покриви от слюдести плочи, сгушени в подножието на някой невисок кафеникав хълм. Докато ми говореше, имах чувството, че съм виждал всичко това и че мога да си го припомня съвсем ясно.