Нижех едно след друго словата на легендата — в опушената студена колиба, в сумрака на дъждовния ден, под тропота на несекващия дъжд — и ги виждах пред очите си, изписани в тетрадката, в класната стая на Аркаманд. „Прочети ми този пасаж, Гавир“ — казваше моят учител и аз прочитах написаното на глас.
Млъкнах и се възцари тишина.
— Ама че глупак! — обади се Бакок. — Да хвърли копие по вещица. Не знае ли, че тях само огън ги лови!
Бакок беше към пет десетгодишен, макар че е трудно да се определи възрастта на човек, прекарал голяма част от живота си в глад и лишения, така че не беше изключено да е и на трийсет.
— Много интересна история — рече Чамри. — Има ли още? Всъщност как се казва?
— „Обсадата и падането на Сентас“ — отвърнах. — И има още.
— Да го чуем — подкани ме Чамри и останалите се присъединиха.
Отначало ми беше трудно да си припомня встъпителната част на поемата, после, сякаш тетрадката отново се бе озовала в ръцете ми, ги произнесох:
Когато привърших първата книга от поемата, беше дълбока нощ. Огънят бе загаснал, но никой от насядалите в кръг мъже не се бе размърдал, за да го разпали отново. Всъщност никой не бе помръднал от часове.
— Те ще изгубят своя град — въздъхна Булек в мрака, под тихото ромолене на дъжда.
— Напротив, ще го задържат — възрази Таффа. — Понеже враговете са се разпрострели твърде далеч. Както стана с Касикар, когато се опита миналата година да превземе Етра.
Таффа беше от мълчаливците и това бе най-дългата тирада, която бях чувал от устата му. Венне ми бе казал, че Таффа не бил роб, а свободен гражданин от един малък град-държава. Взели го насила в армията и той избягал, за да дойде в гората. Имаше тъжно лице и почти не говореше, но сега продължи почти оживено:
— Пагадийците са твърде далеч от дома. Не успеят ли бързо да превземат града, ще измрат от глад през зимата.
Другите също се включиха в спора. Всички говореха така, сякаш са живи свидетели на обсадата и тя се случва сега, пред тях. Сякаш живеехме в Сентас.
Чамри, изглежда, бе единственият, който осъзнаваше, че това, което им разказвам, е литературна измислица, дело на поет, произведение на изкуството, свободен преразказ на много древна история. За останалите тя бе като събитие от днешния ден — все едно се случваше в момента, в който я чуваха. Искаха да продължава. Ако имах сили, щяха да ме накарат да говоря денем и нощем. Но вече бях прегракнал и си легнах. Преди да заспя, се замислих за силата, която притежавам — силата на словото. Реших, че трябва да я използвам внимателно — да им давам това, което искат, но и да се пазя от изтощение. По-късно всяка вечер им рецитирах по час-два, обикновено след вечеря, и така запълвахме студените зимни нощи.
Мълвата бързо се разпростря и само след няколко дни повечето от мъжете в отряда идваха вечер в претъпканата колиба, за да слушат „разказа за войната“, а после избухваха развълнувани и оживени дискусии за тактика, мотиви и морал.
Имаше моменти, в които не успявах да си припомня точните думи, но историята беше жива в мислите ми и попълвах празнините със свои думи, докато не стигнех до някой пасаж, който „виждах“ ясно, и тогава отново подхващах стиховете. Слушателите ми, изглежда, не забелязваха разликата между измислената от мен проза и поезията на Гарро. Слушаха ме внимателно и напрегнато и преживяваха всичко заедно с героите.
Когато в хода на повествованието отново стигнахме до вече познатия им откъс за пророчеството на Юрно на бойното поле, Бакок затаи дъх и щом Рурек „в ярост запокити копието тежко“, се провикна:
— Не го хвърляй, човече! Безполезно е!
Останалите го сгълчаха да не пречи, но той не можеше да се усмири.
— Не знае ли, че няма смисъл? Нали веднъж вече го метна!
Отначало бях изненадан от силата на въздействие то, която имаше поезията върху него и останалите. Те рядко разговаряха с мен за това, но забелязвах известна разлика в отношението им и в моето положение сред тях. Аз притежавах нещо, което те искаха, и виждах, че ме уважават за това. Нещо повече, стараеха се да ми угодят. „Ей, няма ли някое по-тлъсто парче за момчето, довечера го чака работа! Пак ще ни разказва за войната…“