Но медалът винаги има и обратна страна, както обичаше да казва Чамри. Бригин, брат му и мъжете от техния кръг, с които обитаваха една колиба, се отбиваха рядко, слушаха от прага и си тръгваха преди края. Не ми казаха нищо, но чух от другите, че според тях само глупаци можело да слушат глупашки разкази и само глупак би ги разказвал. Бригин пък бил подметнал, че мъж, готов да слуша момчешки книжни брътвежи, не е достоен за Горското братство.
Книжни брътвежи! Откъде това пренебрежение у Бригин? В гората няма книги. Не бе имало и в живота му. Защо тогава се отнасяше с презрение към тях?
Всеки от тези мъже би могъл да изпитва ревност към познанието, което им е било отказвано така ревниво. Роб от ферма, който се опитва да научи четмо и писмо, е заплашен с избождане на очите и пребиване до смърт. Книгите са опасни и робите имат всички основания да се страхуват от тях.
Отдадох презрението им на зъл нрав, защото не виждах нищо лошо в поемите, нито в моите рецитали. Как е възможно историята за война и героизъм да отслабва духа на онези, които я слушат задъхано всяка вечер? Не ни ли сплотяваше повече, щом след края на всяка част в колибата избухваха оживени дискусии и спорове за грешките на пълководците и действията на обикновените воини? Да седиш и да затъпяваш в мълчание под постоянния ромон на дъжда вечер след вечер — това ли е мъжката работа?
Една сутрин Етер подхвърли на висок глас — така че и аз да го чуя — нещо за глупаците, които слушали момчешки лъжи, и аз кипнах. Отворих уста да поискам обяснение за думите му, но нечия ръка ме стисна с желязна хватка за китката и един крак ме настъпи.
Дръпнах се и извиках:
— Какво правиш?
Беше Чамри. Извини се сконфузено за несръчността си, но пак ме стисна за ръката.
— Дръж си устата, Гав! — прошепна ми отчаяно и ме изтегли настрани от групичката, в която беше и Етер. — Не виждаш ли, че те подмамва?
— Той обижда всички ни!
— И кой ще му попречи? Ти ли?
Изведе ме зад навеса с дърва, далече от другите, и като видя, че съм се успокоил, най-сетне ме пусна.
— Но защо… защо…
— Защо не те обичат, че притежаваш сила, която те нямат ли?
Не знаех какво да отговоря.
— Да, те имат твърда ръка, а ти — мек глас. Не се опитвай да си по-умен от господарите си. Цената е твърде висока.
Лицето му беше тъжно — израз, който често виждах по лицата на повечето мъже от Горското братство. Те всички бяха започнали с малко и бяха изгубили дори него.
— Те не са ми господари отвърнах ядосано. — Тук всички сме свободни хора!
— Така е — призна Чамри. — Но само донякъде.
9
Етер и Бригин може и да не одобряваха внезапната ми популярност, но вероятно осъзнаваха, че всеки опит да се нарушат вечерните събирания може да предизвика всеобщо възмущение. Ето защо се задоволяваха с презрителни подмятания към мен, към Чамри и Вен-не, като мои ловни другари, но не закачаха останалите мъже. И така аз и ентусиазираната ми публика преминахме през „Обсадата и падането на Сентас“, докато мрачната зима се изтърколи и дойде пролетта. Стигнахме финала малко преди пролетното равноденствие.
За някои от мъжете беше доста трудно да осъзнаят, че поемата е свършила. Сентас бе паднал, стените и портите бяха разрушени, цитаделата бе изгорена до основи, мъжете в града избити, жените и децата — отведени в робство, а героят Рурек бе повел триумфиращата си, натоварена с плячка армия обратно към Пагади. Но какво бе станало след това?
— Сега ще мине ли покрай хълмовете на Требс? — поиска да узнае Бакок. — Както каза пророчицата?
— Със сигурност ще мине оттам, ако не този ден, то някой от следващите — отвърна Чамри. — Не можеш да избегнеш онуй, що ти е било предсказано.
— Добре де, защо Гав не ни разкаже за това?
— Бакок, историята свършва с превземането на града — обясних.
— Какво… сякаш всички са измрели? Но те не са — нали?
Чамри се опита да му обясни какво е това поема, но Бакок само се натъжи повече, а също и останалите.
— Пак скучни вечери! — оплака се Таффа. — Ще ми липсват двубоите с мечове. Ужасно е да участваш в тях, но е толкова величествено да слушаш как е станало.