Чамри се ухили.
— Това важи за доста неща в живота.
— Гав, има ли и други подобни истории? — попита някой.
— О, има много и най-различни — отвърнах предпазливо. Не горях от желание да започвам нов епос. Имах чувството, че съм се превърнал в пленник на аудиторията си.
— Защо не ни разкажеш още някоя?
— Идната зима — обещах. — Когато нощите отново станат дълги.
Те преглътнаха решението ми безропотно, сякаш беше някакво неясно жреческо правило за изпълняване на ритуал.
Само Булек подхвърли мечтателно:
— Ех, защо няма и кратки истории за късите нощи…
Той бе изслушал епоса с почти болезнено внимание, потискаше доколкото можеше кашлицата и проявяваше определени предпочитания към баталните сцени, вместо към описанията на разкошните стаи в дворците, домашните сцени и романтичната любов на Алира и Руоко. Харесвах го и се натъжавах, като гледах как този млад човек от ден на ден се разболява все повече, въпреки че времето се разведряваше и ставаше по-топло. Не можах да издържа на молбата му.
— О, има и кратки истории — отвърнах. — Ще ви разкажа една. — Първо смятах да се спра на „Моста на Нисас“, но се отказах. Макар и съвсем ясни в съзнанието ми, тези думи пламтяха със сила, която не можех да понасям.
И тъй, опитах се отново да се пренеса в класната стая, която съществуваше в ума ми, и отворих тетрадката, където записвахме басните на Ходис Бадери. „Човекът, който изяде луната“. Казах им я, дума по дума.
Те ме слушаха също тъй внимателно, както винаги. Баснята бе посрещната противоречиво. Някои се смееха и викаха: „О, това е най-доброто от всичко досега!“, но други само клатеха глави и мърмореха: „Глупости“. Таффа бе един от тях.
— Не разбирате ли, че тук се крие поука? — каза им Чамри, който бе изслушал баснята с нескрито удоволствие. Те продължиха да спорят дали човекът, изял луната, е лъжец, или не. Нито веднъж не ме помолиха да се намеся в споровете им или да им бъда арбитър. За тях аз бях само нещо като жива книга. Аз осигурявах текста. Преценката оставаше изцяло тяхна. Слушах пререканията им и се учудвах на дълбока им житейска мъдрост.
След този случай почти всяка вечер ме караха да разкажа някоя басня, но вече не бяха така настойчиви, тъй като не бяхме принудени да търсим топлината на колибите. Можехме да стоим до късно навън. Отново беше дошло време за лов, поставяне на примки и ходене за риба: зимата бързо отстъпваше територията си на пролетта. Трупахме не само месо, но и див лук и различни билки, които се намираха в гората. Липсваше ми овесената каша, която често ни даваха в града, но тук нямаше нищо, от която да я правим.
— Чувал съм, че Горските братя крадели зърно от богатите фермери — подметнах веднъж на Чамри, докато беряхме див хрян.
— Така е, но само тези, които могат — отвърна той.
— И кои са те?
— Хората на Барна, дето живеят на север.
Името предизвика странен отзвук в душата ми, пробуди някакви неясни изображения, но аз ги игнорирах. Предпочитах да си спомням думи вместо картини.
— Значи там има някой, който се казва Барна?
— О, да. По-добре обаче да не го споменаваш пред Бригин.
Продължих да разпитвам и Чамри, който също обичаше да разказва разни истории, ме запозна с подробностите. Оказа се, както подозирах, че нашият отряд е бил част от по-голяма група, с която не сме в много добри отношения. Барна бе главатарят на тази група. Етер и Бригин се разбунтували срещу неговото управление и довели част от хората тук, в южните покрайнини на гората — сравнително най-отдалеченото място от селищата наоколо и следователно безопасно, що се отнася до набезите на ловците на роби. Но освен това и най-бедното за набавяне на храна от гората и стадата.
— Там, при тях, всичко е в изобилие — каза Чамри — Охранени волове. Овце! Ах! Какво ли не бих дал да опитам овнешко! Мразя овцете, тези вонящи, покрити с дебела козина тъпи животни, но когато зацвърчат на шиш, си е друго. Мога да изям цяла овца наведнъж.
— Хората на Барна отглеждат ли крави и овце?
— О, не. Оставят на другите да го правят. А после си избират най-доброто. Някой би го нарекъл кражба, но ние му викаме десятък. Защо да прибягваме до такива крайни изрази? Вземаме десятък от стадата на фермерите.
— И ти ли си живял там, в отряда на Барна?