— За известно време. Доста добре си живуркахме. — Чамри се поизправи, разкърши рамене и ме погледна.
— Там ти е мястото, момко, да знаеш. Не тук сред тези тъпаци. — Отърси буцата пръст от един корен, отри го в ризата си и отхапа. — Ти и Венне. Трябва да се махнете оттук. Ще ви посрещнат с отворени обятия — него, защото го бива в лова, а ти имаш златни уста… — Той примижа и задъвка сочния корен. — А тук с този твой приказлив език само ще си навлечеш белята.
— Ти ще дойдеш ли с нас?
Той изплю остатъка и си избърса устата.
— Ама че е люто, в името на Камъка! Не зная. Тръгнах с Бригин и другите, защото ми бяха другари. А и там не ме свърташе на едно място. Наистина не зная.
Чамри беше човек, който трудно се задържа на едно място. Въпреки това се оказа доста лесно с Венне да го примамим да се присъедини към нас, когато най-сетне решихме да избягаме. Беше скоро след този разговор.
Бригин и Етер усещаха раздвоението в отряда и се опитаха да го потиснат със заповеди и още по-сурови правила. Етер заяви на Булек, който вече беше наистина тежко, болен, че ако не излезе с другите на лов, няма да получи храна. Може би само го плашеше, а може пък и наистина да го мислеше — тези хора бяха свикнали с лишенията и трудностите и ако някой лежеше по цял ден, го смятаха за ленивец. Във всеки случай Булек се изплаши до смърт и помоли да го вземат в една ловна дружинка. Измина само няколко крачки извън лагера, падна и повърна кръв. Венне се нахвърли върху Етер и го обвини, че убива Булек като безчувствен робовладелец. После отидохме при потока и той ми каза:
— Смятах да намерим местенце на Булек, където да ни почака, щом напуснем лагера, но сега дори не може да върви. Той умира, Гав. Не мога да остана повече тук. Не мога да понасям глупавите им заповеди! Те смятат, че са господари и че ние сме им роби. Искам да убия тоя проклетник Етер! Трябва да се махна оттук.
— По-добре да го обсъдим с Чамри.
И така и направихме. Отначало той ни посъветва да изчакаме, но като видя колко е разгневен Венне, се съгласи да тръгнем още същата нощ.
Ядохме заедно с другите. Никой не пророни думичка. Булек лежеше и се бореше за всеки дъх в една от колибите. Чух мъчителното му дишане в мрака преди зазоряване, когато с Венне и Чамри напуснахме лагера, натоварени с нещата, които смятахме за свои — дрехите, които носехме, по едно одеяло и по един нож, лъка и стрелите на Венне, моите рибарски кукички, няколко примки за зайци, шивашките такъми на Чамри и малко сушено месо.
Беше два месеца след равноденствие, краят на май, нощта бе мека и приятна, утрото мъгливо, огласяно от песните на птичките. Ужасно приятно бе да си отново свободен, да оставиш зад гърба си дрязгите и враждите. През целия този ден вървях изпълнен с надежди и не спирах да се чудя как сме могли да търпим толкова дълго тиранията на Етер и Бригин. Но привечер, когато спряхме да отдъхнем, но не запалихме огън, от страх да не ни открият, настроението ми помръкна. Не спирах да мисля за Булек и останалите: за Таффа, който веднъж вече беше дезертирал и бе изоставил жена си и децата, без капчица надежда някога да се върне при тях; за добросърдечния и простодушен Бакок, който дори не знаеше името на селцето, в което се е родил… Те всички бяха тъй добри с мен. И се бяхме заклели да сме верни един към друг.
— Какво те мъчи, Гав? — попита Чамри.
— Имам чувството, че съм ги измамил — отвърнах.
— Ами те също могат да си тръгнат, стига да пожелаят — посочи Венне незабавно, което ме наведе на мисълта, че го измъчват сходни угризения.
— Булек не може — рекох.
— Не мисли за него. Всеки трябва да измине своя път — успокои ме Чамри. — Това ти е лошото, Гав, че си прекалено лоялен. Не поглеждай назад. Не се обвързвай, така е най-добре.
Странни думи, над които се замислих. Какво искаше да каже? Аз и без това никога не поглеждах назад. Пък и нямах нищо, на което да съм верен, нищо, за което да се държа. Отивах там, където ме отведе късметът. Бях като листо, носено от вятъра над реката.
Гората бе непроходим лабиринт от паднали дървета и храсталаци. Чамри непрестанно обясняваше, че скоро ще излезем на открито, и наистина, на втория ден стигнахме един хълм и плитка рекичка. Докато се излежавахме уморено във високата трева, само на двайсетина крачки от нас мина цяло стадо елени — изгледаха ни безгрижно и си продължиха по пътя. Вървяха един зад друг и единственият звук, който издаваха, бе шляпането на големите им уши. Венне безшумно извади лъка, опъна тетивата и стрелата излетя, бръмчеше като пчела. Последният елен в редицата падна на колене, после полегна на една страна, в пълна тишина. Другите дори не се обърнаха, а продължиха към гората.