Изкормихме елена, одрахме го и от много време се наядохме до насита. Докато седяхме около загасващия огън, Чамри рече:
— Ако бяхме в Предпланинието, щях да кажа, че си призовал този елен.
— Призовал?
— Това е дарба — призоваване на диви животни. Когато бранторът излиза на лов, взема със себе си някой, който я притежава. Надареният с тази сила може да повика всякакви животни — глигани, елени, дори мечка.
— Аз не мога — отвърна умислено Венне. — Но си представям какво е да я имаш тая дарба. Дивите животни се плашат от хората. Ако можех да ги призова, щяха да идват при мен всеки път, когато излизам на лов. Щяха да пристъпват, сякаш ми казват: „Ето ме, нали ме повика?“ Обаче човек, който ги убива по този начин, не е истински ловец, а касапин.
Вървяхме още два дни и стигнахме един доста широк поток.
— Оттатък е страната на Барна — каза Чамри. — По-добре ще е да вървим по пътеката и да вдигаме шум, за да не ни вземат за вражески съгледвачи.
И тъй, ние поехме из „страната на Барна“, тропахме с крака като диви свине, както ни нарече Венне. Скоро някой ни викна да спрем и да не мърдаме. Подчинихме се. По пътеката към нас се приближиха двама мъже. Единият беше висок и слаб, другият — нисък и шкембест.
— Знаете ли къде се намирате? — попита ниският с привидно доброжелателен тон. Високият бе сложил стрела на тетивата, макар да не я бе насочил към нас.
— В Сърцето на гората — отвърна Чамри. — Няма ли да ни посрещнеш с добре дошли, Тома? Нима си ме забравил?
— В името на Разрушителя, кого виждат очите ми! Черен гологан се не губи! — Тома се приближи, стисна Чамри за рамото и го раздруса. — Ах, ти, планински плъх. Паразит такъв! Да ни избягаш посред нощ с Бригин и останалите. Защо ти трябваше да се захващаш с тях?
— Сбърках, Тома — отвърна Чамри. — Да го наречем грешка и да забравим, а?
— Защо не? Няма да е последното нещо, което ти прощавам, Чамри Берн. — Пусна го и попита: — Какви са тия, дето ги водиш? Малки плъхчета?
— Когато си тръгнах, взех с мен онази свинска глава Бригин и брат му — отвърна Чамри, — а ти водя два бисера, специален подарък за Барна. Този момък е Венне и може да повали елен от хиляда стъпки, а Гав, до него, разказва истории, които ще те накарат да се давиш в сълзи в един момент и да ревеш от смях в следващия. Отведи ни в Сърцето на гората, Тома!
Повървяхме около миля през гората — предимно дъб и елша — и излязохме на странно място.
Сърцето на гората беше цял град, с малки градини пред къщите, сеновали и обори за животните, заградени с високи стени, с улици и площади — и всичко това от дърво. Градовете и селата се строят от камък и тухла; доколкото знаех, само оборите за добитъка и колибите на робите се сковават от трупи. Но това тук бе цял дървен град. И гъмжеше от хора: мъже, жени и деца, навсякъде — в градините, по улиците. Гледах с почуда жените и децата. Дивях се на високите къщи от гладки трупи. Спрях смаян на просторния централен площад, който бе пълен с хора. Венне, който стоеше до мен, ме улови за ръката.
— Гав, никога не съм виждал нещо подобно — прошепна пресипнало.
Поехме отново след Чамри, като козлета зад опашката на майка си.
Чамри също се оглеждаше изненадано.
— Не беше и наполовина толкова голям, когато си тръгнах — възкликна той. — Леле що нещо сте построили!
— Имаш късмет — обади се Тома, нашият дебел водач. — Ето го и него самия.
През площада, право към нас, вървеше едър брадат мъж. Много висок, плещест, широк в кръста, с тъмночервена къдрава коса, брада, която покриваше чак скулите му, и големи ясни очи. Крачеше съвсем леко, сякаш се носеше на няколко пръста над земята, и веднага щом го видях, си дадох сметка, че това трябва да е „той самият“, както го бе нарекъл Тома. Мъжът ни огледа с добронамерено и проницателно любопитство.
— Барна! — Провикна се Чамри. — Ще ме приемеш ли обратно, още повече че ти водя чудесни нови попълнения? — Не се поклони, но в позата му се долавяше уважение, въпреки наперения тон. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант. Допуснах грешката да си тръгна преди няколко години.
— А, планинецът — изръмжа Барна и се засмя. Имаше широка усмивка, която блесна насред гъстата му брада, и дълбок басов глас. — Какво пък, добре дошъл отново. При нас всеки е свободен да идва и да си отива. — Стисна ръката на Чамри. — Кои са тези момци?