— Ще живееш тук — заяви. — Разбрано? Диеро, намери му стая! И довечера ще ни разкажеш нещо, нали? Искаме да чуем какво знаеш, Гав-книжнико.
Казах, че съм съгласен.
— За съжаление тук нямаме никакви книги — продължи той, сякаш се извиняваше. — Разполагаме с всичко друго, което може да потрябва на човек, но не и с книги. Моите хора са невежи, не можеш да очакваш от тях да носят книги със себе си, когато идват в гората. Та те дори не познават буквите. — Разсмя се и отметна глава назад. — Е, май идва краят на тази мъка. Ние с теб ще се погрижим за това. Довечера значи!
И ме пусна. Една жена с виолетова туника ме улови за ръката и ме отведе. Отначало я помислих за доста възрастна, някъде над четирийсетте, но гласът и маниерите й, както и красивата рокля, промениха първото ми впечатление. Тя ме заведе в една таванска стая, като пътьом се извини, че е на горния етаж и е доста тясна. Смотолевих, че последните месеци съм прекарал с цял куп мъжаги в една колиба, и тя добави:
— Можеш да живееш в бараката, ако искаш, разбира се, но Барна се надява да почетеш неговата къща.
Нямах нито сили, нито желание да разочаровам тази елегантна и чувствителна дама. Изглежда, всички приемаха с абсолютно доверие думите ми, че съм образован.
Жената ме остави в стаята. Имаше малък квадратен прозорец, легло с матрак и завивки, маса, стол и газена лампа. Беше като дар от боговете.
Върнах се в общото помещение, но Чамри и Венне бяха излезли. Помолих мъжа, който се изтягаше на съседното легло, да им предаде, че ще живея в къщата на Барна. Той ме погледна малко изненадано, после ми намигна и подметна:
— Това си е жив късмет.
Оставих багажа си при нещата на Чамри, тъй като нямаше да ми трябват нито въдицата и куките, нито парцаливото одеяло. Взех ножа и го затъкнах в колана си, защото бях видял, че така правят повечето мъже тук. Върнах се в къщата на Барна. Вече имах възможност да я огледам по-добре. Обърнатата й към централния площад фасада беше широка и висока, подпряна на дебели трупи, и макар цялата къща да бе построена от дърво, а малките прозорчета да нямаха стъкла, видът й бе доста внушителен.
Седнах на леглото в моята стая — моята собствена стая! — и се отдадох на смутеното вълнение, което постепенно ме завладяваше. Изпитвах известно притеснение, че ми предстои да декламирам пред този чистосърдечен, открит и непредсказуем гигант и неговата свита. Щеше ми се да потвърдя още от първия път своята начетеност и образованост. Нямаше да е лесно за човек, дошъл тук от мрака и тишината на гората, от мълчаливата забрава… Но все пак бях изрецитирал цялата „Сентас“ на моите другари, нали? Достатъчно бе да си припомня началото, а после всичко дойде от само себе си. Наученото беше в мен. Часовете, прекарани в класната стая, не се бяха оказали напразни.
Но днес имах чувството, че в ума ми е вдигната стена. Не откривах нищо освен пустота.
Лежах като замаян. Светлината започна да помръква и малкият прозорец се обагри в червеникаво сияние. Изправих се, сресах се с пръсти, доколкото можах, и вързах косата си назад с рибарска корда, защото не я бях подстригвал повече от година. Това бе всичко, което можех да направя за външния си вид. Слязох по стълбите и влязох в просторната всекидневна, където вече се бяха събрали трийсет-четирийсет души и разговаряха оживено.
Посрещнаха ме с добре дошъл и Диеро, жената е виолетовата туника, ми поднесе вино. Изпих го на един дъх, защото бях жаден. От виното ми се зави свят. Не посмях дай кажа, че не искам да ми пълни чашата, но поне бях достатъчно благоразумен да не я изпия пак. Едва сега я погледнах — беше много красива, с рисунки на маслинови листа. Зачудих се дали в Сърцето на гората има майстори златари. После до мен застана Барна и гласът му надви глъчката. Той сложи ръка на раменете ми, отведе ме в средата на стаята, призова присъстващите да запазят тишина и ми кимна усмихнато.
Съжалявах, че нямам лира, каквато носят странстващите разказвачи, за да създам подходяща атмосфера и да я използвам като фон. Наложи се да започна сред пълно мълчание, което не беше никак лесно. Оказа се обаче, че имам солидна подготовка. „Изправи се, Гавир, не мърдай с ръце, нека гласът тръгва от диафрагмата, изпъчи гърди…“
За начало избрах една древна поема, „Асионските мореплаватели“. Бях се сетил за нея, защото Барна бе споменал, че е от Асион. Надявах се да бъде посрещната с интерес. Това е разказ за кораб, който пренася съкровище нагоре по брега от Ансул до Асион. Корабът е превзет от пирати, те убиват моряците и нареждат на робите да гребат към остров Сова, който е пиратското убежище. Гребците се подчиняват, но през нощта се освобождават от веригите си, вдигат бунт и избиват пиратите. След това откарват кораба с цялото съкровище в пристанището на Асион, където Господарите на града ги посрещат като герои и ги награждават с дял от съкровището и свобода. Поемата има променлив ритъм, подобно на морски прибой, и аз виждах как всички тези облечени в красиви дрехи хора слушат с ококорени очи и отворени уста, също като моите парцаливи събратя в задимената колиба. Ние всички бяхме на борда на кораба сред безбрежното сиво море.