Но ето, че пред мен стоеше човек, който бе доказал своята интелигентност, енергичност и смелост, като се бе издигнал от бедността и робството до положение, сравнимо с това на царете, и бе повел още много хора към един свят на пълна независимост — и той поставяше учението, познанието и поезията дори над собствените си постижения. Бях засрамен от своята слабост и вдъхновен от силата му. Колкото повече го опознавах и му се възхищавах, толкова по-голямо бе желанието ми да му бъда от полза. Но засега, изглежда, всичко, което той искаше от мен, бе да съм негов ученик, да обикалям с него града и да слушам думите му — което правех с удоволствие, — а после, вечер, да рецитирам по свой избор поеми и балади на неговите гости. Предложих да науча някои от неговите съратници да четат и пишат, но той отвърна, че няма книги, а и не би искал да си губя времето в писане, след като имам по-важни дела. Обеща при първа възможност да организира доставката на книги, а също и да потърси други образовани мъже, които да ми помагат за създаването на училище, където ще могат да се учат всички, които пожелаят.
Междувременно няколко млади скучаещи жени, които живееха в къщата на Барна, поискаха да се заема с обучението им и с негово разрешение организирах малък курс по писане и четене за тях. Барна дойде да ни посети и ме потупа ухилено по рамото.
— Не им позволявай да те измамят, момче. Хич не ги интересува четмото. Просто копнеят да се отъркат в нещо младо. — Той и приятелите му известно време се подиграваха на момичетата, че искат да станат книжни червеи, с което скоро ги отказаха. Диеро бе единствената, която идваше по-упорито.
Диеро беше красива жена, грациозна и с добро сърце. От малка я подготвяли за „момиче-пеперуда“. „Пеперудите“ на Асион — древен град, прочут с ритуалите, лукса и красивите си жени — били обучавани в изкуството да доставят удоволствие, като достигали висини, непознати в нито един от останалите градове-държави.
Но както ми каза самата Диеро, четенето не влизало в това обучение. Тя слушаше с жадно внимание моите поетични изпълнения и изпитваше огромно любопитство към литературата. Започнахме с азбуката и изписването на отделни думи. Възможностите й бяха скромни, но тя беше неуморна и полагаше огромни усилия, а и ентусиазмът й ми подейства завладяващо. Барна много се забавляваше от идеята Диеро да учи при мен.
Повечето от приятелите му, с които живееше от дълги години, се стараеха да приличат на него. От годините на робство бяха привикнали да изпълняват безпрекословно заповеди и нареждания, така че не изпитваха ревност към водачеството му. Отнасяха се с мен като с момче, което не им е съперник в нищо, отговаряха на всички мои въпроси и се стараеха да ме предупреждават, ако назряваха неприятности. Барна би свалил и ризата от гърба си заради теб, казваха ми те, но мисли му, ако разбере, че закачаш някое от неговите момичета. Обясниха ми, че Диеро дошла с Барна от Асион, когато той избягал, и в началото била негова любовница. Сега вече се били разделили, но тя станала домакиня на къщата и всеки, който не се отнасял с подобаващо уважение към нея, щял бързо-бързо да прекрачи прага в обратна посока.
Един ден, когато се изкатерихме на наблюдателницата в центъра на града, Барна ми обясни, че мъжете и жените трябва да са свободни да се обичат без лицемерните окови на обещаната вярност. Тази идея ми се стори примамлива. Всичко, което знаех за брака, бе, че това е занимание за господари, не за роби като мен, и по тази причина не бях размишлявал по въпроса. Но Барна се интересуваше от всичко на този свят и споделяше с околните разсъжденията и заключенията си. Имаше идеи и за децата: смяташе, че те трябва да са напълно свободни, никога да не бъдат наказвани и да бъдат оставяни да играят на воля и до насита. Още една възхитителна мисъл. Както повечето негови идеи.
Бях добър слушател, понякога задавах въпроси, но в повечето случаи го оставях да говори и се любувах на хоризонтите, които ми разкриваше с думите си. Барна обичаше да казва, че предпочита да размишлява на глас. Дори обяви на всеослушание, че съм му жизнено необходим.
— Къде е Гав-ди? — питаше, когато не бях наблизо. — Къде е нашият книжник? Трябва ми, за да размишлявам!