Погледнах отново Торм, очаквах поне някаква подкрепа. Нима можех да излъжа нашия Баща?
Торм гледаше право напред и продължаваше да мълчи.
— Дървени, Алтан-ди.
— Дървени мечове? Друго какво?
— Щитове, Алтан-ди.
— Той лъже обади се неочаквано Торм, — Дори не играе с нас, още е малък. Опитвахме се да се покатерим на едно дърво в смокиновата горичка и Хоби падна в храсталака и се удари.
Алтан Арка мълчаливо ни оглеждаше. Усетих как по гърба ми се стичат едри студени капки пот. После нашият Баща попита бавно:
— Но сте се упражнявали, нали?
— Понякога — отвърна Торм и млъкна за миг. — Понякога… ги обучавам.
— С оръжия?
Торм не каза нищо. Тишината сякаш се проточи безкрайно.
— Вие, — Баща ни посочи Тиб и мен. — Донесете си оръжията в двора. Торм, отведи това момче при Ремен и му кажи да се погрижи за него веднага. После ела в двора.
Всички се втурнахме да изпълняваме заповедите. Тиб плачеше и бърбореше объркано, обзет от страх, но аз бях в някакво странно състояние на вцепенение, като при треска или други болест, и всичко ми се струваше нереално. Бях всъщност съвсем спокоен, само дето не можех да говоря. Върнахме се при скривалището, извадихме мечовете, шлемовете и щитовете, отнесохме ги в задния двор на Аркаманд, струпахме ги на малка купчина и зачакахме.
Баща ни дойде. Беше се преоблякъл. Приближи се бавно до нас. Усещах как Тиб трепери. Поклоних се и застинах неподвижно. Не се страхувах от нашия Баща, поне не така, както се боях от Хоби. Знаех, че притежава безгранична власт над мен, но същевременно му имах пълно доверие. Той щеше да направи каквото е справедливо и ако трябваше да страдам, бях готов да го понеса.
Дотича и Торм и спря до нас, дребно копие на баща си. Беше вирнал брадичка и не поглеждаше купчината с оръжия.
— Торм, знаеш, че да се дава на роб оръжие е престъпление, нали?
— Да, господарю — отвърна Торм.
— Знаеш, че в етранската армия няма роби. Войниците са свободни граждани. Да обучаваш роб за войник е престъпление, проява на неуважение към армията, към нашите Предци. Знаеш го добре.
— Да, господарю.
— Значи признаваш, че си виновен, така ли? Торм мълчеше, но по лицето му пробягаха ужасни тикове.
— Е, в такъв случай теб ли трябва да накажем, или робите?
Торм се ококори — очевидно не беше помислял за това. Не каза нищо. Отново се възцари продължителна пауза.
— Кой командваше? — попита нашият Баща накрая.
— Аз, господарю.
— Е, и?
Още една дълга пауза.
— Значи аз трябва да бъда наказан.
Алтан Арка кимна отсечено, после попита:
— А те?
Торм се поколеба и накрая измънка:
— Те изпълняваха каквото им казвах, господарю.
— Трябва ли да бъдат наказани, че са следвали твоите заповеди?
— Не, господарю.
Отново отривистото кимване. Алтан Арка ни изгледа, сякаш бяхме на огромно разстояние, и нареди:
— Изгорете тези боклуци. И запомнете, момчета — да се подчиняваш на незаконна заповед също е престъпление. Пускам ви само защото вашият командир пое вината. — Погледна ме. — Ти си момчето от Блатата, нали? Гав ли се казваше? А ти?
— Тиб, господарю, от кухнята, господарю.
— Изгорете дървенията и се връщайте на работа. Ела — каза на Торм и го поведе към дългата аркада. И двамата изглеждаха като войници на парад.
Отидохме в кухнята, взехме главня от огнището и я затъкнахме между дървените мечове и щитове. Разгоряха се пламъци, но когато сложихме и кожените набедреници и шлемовете, се закълби дим. Накрая събрахме още горещите остатъци, с цената на някои дребни изгаряния по ръцете, и ги отнесохме на боклука при кухнята. Вече и двамата треперехме неудържимо. Да си войник е тежко, изпълнено с изпитания и дори страшно занимание, но същевременно величаво, и изпитвахме гордост, че поне за малко сме били войници. Трябва да призная, че бях привързан към дървения си меч. Нерядко ходех сам до скривалището, изваждах го, размахвах го, за да се упражнявам, а сетне го приглаждах с кремък или го лъсках с мазнина от кухнята. Но всичко това беше лъжа. Ние не бяхме войници, бяхме роби. Роби и страхливци. Бях предал своя командир. Толкова ме беше срам, че чак ми призля.
Закъснявахме за следобедните занимания. Хукнахме по коридора и нахлухме запъхтени в класната стая. Учителят вдигна глава и ни погледна навъсено.