Живеех в къщата на Барна, но често посещавах Чамри. Той се бе присъединил към обущарската гилдия, което му осигуряваше сносен живот и интересни занимания, но въпреки това непрестанно се оплакваше от недостига на жени и печено овнешко.
— Време е най-сетне да пратят някой да докара ново стадо овце! — повтаряше непрестанно.
Венне скоро откри, че като ловец ще трябва да прекарва по-голямата част от времето си в леса, както бе правил и при Бригин, тъй като дивечът в околностите на Сърцето на гората отдавна бе изтребен. Всъщност градът вече не се изхранваше от лов. Малко по-късно го поканиха да се присъедини към една от групите, които събираха десятъка, и той се съгласи охотно. Излезе с тях да патрулира по пътя месец след като пристигнахме в града.
„Десетниците“, както ги наричаха, обикаляха по друмищата, които минаваха покрай гората, и спираха керваните. Задачата им беше да набавят добитък, коне, каруци и кочияши — на последните предлагаха да се присъединят към Братството. Ако откажели, обясни ми Барна, ги оставяли на пътя със завързани очи, докато не мине следващият керван и не ги прибере. Някои от тези нещастници били обирани толкова много пъти, че сами подавали ръце да ги вържат, когато ги спирали.
Имаше и „доставчици“, които отиваха сами, или по двойки, чак до Асион, за да купят от пазара неща, от които се нуждаехме, а също и да крадат от къщите на богаташите и от светилищата. В дървения град не се използваха пари, но Братството се нуждаеше от свежи постъпления, за да купува неща, които „десетниците“ не можеха да набавят — както и от благоразположението на градчетата в близост до гората и мълчанието на търговците от големите пазари. Барна обичаше да се хвали, че имал съкровищница, на която биха завидели и най-заможните асионски търговци. Никой не знаеше къде държи златото и среброто си. На „доставчиците“ даваха само бронзови и медни пари.
Барна и помощниците му бяха отлично информирани за това кой напуска Сърцето на гората. Не бяха много, само доверени хора. Както казваше Барна, достатъчен е един глупак, който да се разприказва на чаша ейл, за да пристигне цялата асионска армия. Тесните лъкатушещи пътеки, които водеха към градската порта, се охраняваха зорко и често се сменяха и заличаваха, за да не могат коловозите да доведат нежелани гости. Спомних си часовоите, на които се бяхме натъкнали, когато пристигнахме. Всички знаехме, че ако пазачите забележат през портата да излиза някой, който няма разрешение, ще го прострелят незабавно.
Предложиха и на Венне да бъде часовой, но той отказа — не можел да застреля някого в гърба. Предпочиташе да си остане „десетник“, тъй като това бе професия, която се ползваше с голямо уважение сред Братството. Самият Барна повтаряше, че „десетниците“ са сред най-ценните членове на обществото. И че всеки жител на Сърцето на гората трябва да си избере професията, към която го влече. И така, Венне кръстосваше околните пътища и непрестанно обещаваше на Чамри, че скоро ще му доведе цяло стадо овце, а ако не успее, поне харем.
Истината бе, че в Сърцето на гората нямаше много жени и всяка се охраняваше ревниво от един или неколцина мъже. Тези, които виждах по улиците, бяха или бременни, или водеха след себе си цял рояк дечица. Бяха облечени в красиви разноцветни дрехи, донесени от „десетниците“. В къщата на Барна имаше най-много млади жени и те бяха най-красивите. Не им се налагаше да работят, ако пък можеха да свирят на лира или да танцуват, още по-добре. Те бяха такива, каквито според Барна трябваше да са всички жени: „свободни, красиви и мили“.
Той обичаше да се заобикаля с млади момичета, флиртуваше с тях и се ласкаеше от вниманието им. Шегуваше се и ги увличаше в игри, но сериозните разговори оставаха за мъжете.
С времето започнах да усещам нарастващото бреме на доверието, което ми оказваше. Стараех се да го заслужа напълно. Продължавах да декламирам всяка вечер в голямата, всекидневна за всички, които идваха да ме слушат, и хората се отнасяха към мен с подобаващо уважение, въпреки че бях още момче. За някои от тях не бях нищо повече от средство за забавление, като джудже от пътуващ цирк, сигурно защото усещаха, че въпреки привидната ми начетеност не зная почти нищо за света, в който живея.
Не им обръщах внимание и се уповавах за всичко на Барна, той бе човекът, който неизменно запълваше пустотата.
Не бях единственият, който смяташе така. Барна беше сърцето на Сърцето на гората. Неговите възгледи за света и решенията, които вземаше, бяха пътеводна светлина за всички, волята му беше тяхната отправна точка. Властта му не се градеше върху страха, а на превъзходството на неговата кипяща енергия и интелигентност и на невероятното му великодушие — той винаги беше на крачка пред другите, бе видял онова, което предстоеше да видят и те, и знаеше какво трябва да се направи. Обичаше своите другари и предпочиташе да е сред тях, да е един от тях, вярваше искрено и от цялото си сърце и душа в идеите на Братството.