Приказките му за Въстанието ме запленяваха и безпокояха. Обичах да слушам плановете му, но не си давах сметка какво ще бъде заложено на карта. Случваше се да подхване разпалено:
— Гав, ти ми върна вярата! Досадните ежедневни проблеми не ми даваха мира. Все се занимавах с дреболии и взех да забравям за какво е всъщност всичко това. Дойдох тук, за да построя крепост, където да се събират мъже и жени, център, от който някой ден да тръгнат, мрежа, която да обхваща целия север на градовете-държави и Бендайл, която да обедини всички роби от Асион и Касикар. Да ги подготви за Въстанието, така че когато удари часът, да няма местенце, където да се скрият омразните тирани. Те ще призоват армиите си, знам, но кого ще нападнат тези армии? Господарите им ще са заложници в собствените си къщи и ферми, а градовете ще са в ръцете на робите. Ще ги затворим в бараките, така, както те затваряха нас по време на война. А животът в градовете ще продължава и пазарищата ще са отворени. Всичко ще си бъде постарому, само дето господарите ще са под ключ, а робите ще вършат онова, което са вършели винаги, и единствената разлика е, че никой няма да им заповядва… А когато армията нападне, ако се реши да нападне, първите, които ще загинат, ще са самите господари, заложниците, които ще врещят от стените: „Не им позволявайте да ни убият! Отменете атаката! Спрете!“ Пълководците ще си помислят, че отсреща има само роби, въоръжени с вили, и че лесно ще ги прегазят. Но вместо това ще ги посрещнат истински войници с брони и мечове, с лъкове и стрели, ще ги нападнат от засада, на добре познат терен. Никакви пленници. Или ще изкарат господарите на стените, където войниците да ги виждат, и ще кажат: „Нападнете ли, отсичаме им главите!“ Така ще бъде из цялата страна — във всяка ферма, селце или град, дори в самия Асион. Великото въстание! И няма да свърши, докато господарите не откупят свободата си с всяка жълтица, която притежават, с всичко, което е тяхно. А след това ще ги прокудим зад стените, за да се научат да живеят като обикновените хора.
Отметна глава назад и избухна в смях. Не го бях виждал толкова развеселен от дни.
— О, Гав, добре, че се появи!
Картината, която обрисуваше, бе невероятна и същевременно живописна и мамеща.
— Но как ще стигнеш до робите във фермите и до тези в къщите по градовете? — попитах. Опитвах се да съм прагматичен.
— Точно в това се състои нашата стратегия. Да намерим път към къщите и бараките, към робите в селата, да пратим хора, които да разговарят с тях — да ги уловим в нашата мрежа! Да им покажем какво могат и как да го направят. Да ги накараме да задават въпроси. Да им вдъхнем вярата, че те сами могат да участват в подготовката — стига да проявят търпение и да изчакат нашия сигнал. Ще е нужно доста време, докато се създаде цялата тази мрежа, докато подготвим планове за всеки град, за всяка крепост. И същевременно не бива да протакаме, защото колкото по-дълга е подготовката, толкова по-голяма е опасността от изтичане на информация; винаги има глупаци, които да се разприказват, и господари, които да се вслушат в думите им — „Какви са тези приказки в бараките? За какво шепнете в кухнята? Какво прави ковачът?“ И тогава ще изгубим огромното преимущество на изненадата. Много е важно да се подбере подходящият момент.
За мен всичко това, тази подготовка и изобщо Въстанието бяха само приказки. Барна мечтаеше на глас и наистина вярваше, че това ще се случи в недалечното бъдеще. Но моят ум бе обърнат към миналото.
Не ми бе останало нищо друго освен думи — поемите, които звучаха в главата ми, разказите и историите, които можех да разтварям в мислите си като книга, от която да чета. Извърнех ли поглед от тях, се озовавах в сивото настояще. Думите идваха винаги, когато имах нужда от тях. Извираха вътре в мен, сякаш се раждаха от нищото. Моето име беше дума. Етра беше дума. И това бе всичко — без смисъл и история. Свободата беше дума в поема. Красива дума — и красотата бе единственото значение, което имаше.
Пленен от мечтите си за бъдещето, Барна никога не ме разпитваше за моето минало. Вместо това един ден сам ми разказа за него. Отново говореше за Въстанието и навярно съм му отговарял без особен ентусиазъм, погълнат от обърканите си мисли. Той обаче не пропусна да забележи настроението ми и каза:
— Знаеш ли, Гав, ти си постъпил правилно. — Гледаше ме с ясните си очи. — Зная за какво си мислиш. Спомняш си за града, нали? И си казваш: „Какъв глупак съм бил! Да избягам от всичко това и да гладувам, да живея в гората сред невежи и необразовани хора, да им робувам дори повече, отколкото в къщата на моите господари! Това ли е свободата? Не бях ли по-свободен там, където можех да разговарям с учени хора, да чета книги, да спя на меко и да се събуждам на топло? Не бях ли по-щастлив там?“ Но не си бил. Не си бил щастлив, Гав. Знаеш го в сърцето си и затова си избягал. Ръката на господаря винаги е била над теб.