Той въздъхна и се загледа в огнището — беше есен и във въздуха се усещаше хлад. Слушах го, както когато ми разказваше любимите си истории, без да споря, без да подлагам думите му на съмнение.
— Зная как се чувстваш, Гав — продължи той. — Бил си роб в голяма къща, в богата къща в града, с добри господари, които са ти позволили да получиш образование. Всичко това ми е до болка познато! Смятал си, че си щастлив, защото си имал възможността да се учиш, да четеш, дори да обучаваш другите — да станеш учен човек. С тяхно разрешение. О, да! Но макар да са ти позволили да правиш някои неща, не си имал свободата да избираш нищо. Защото изборът винаги остава за тях. Те са господарите, силата е в тях. Ти си просто тяхна вещ. Не зная дали си го осъзнавал, или не, но те са властвали над всяка фибра от тялото ти, над всяка твоя мисъл и намерение. Потискали са те непрестанно. И малкото свобода, която си мислиш, че си притежавал, е била безполезна. Отпускали са ти синджира, подавали са ти тази свобода късче по късче, само и само да се радваш на измамното щастие. Така е, нали? Но после си възмъжал. А за един истински мъж, Гав, няма друго щастие освен собствената му свобода. Свободата да прави това, което пожелае. И тогава волята ти е потърсила тази свобода. Също както направих аз, много отдавна. — Потупа ме по коляното. — Не тъгувай — рече с усмивка. — Знаеш, че си постъпил правилно! Радвай се за това, както се радвам и аз!
Опитах се да му кажа, че всъщност се радвам.
Но той имаше и други задължения и ме остави при огъня. Това, което ми каза, бе самата истина.
Но не моята истина.
След като изслушах думите му, които бяха като изповед, се върнах за първи път — от колко ли време — в своите спомени. Надзърнах отвъд стената, която бях вдигнал в съзнанието си. Погледнах и видях истината: бил съм роб в една голяма къща, богата къща, покорен във всичко на своите господари, и единствената свобода, която съм притежавал, е била дарената от тях. И въпреки това съм бил щастлив.
В къщата на моето робство бях познал любов, по-скъпа от всичко на света, защото когато я изгубих, изгубих и всичко останало.
Целия си живот бях градил върху вярата и тази вяра бе предадена от Семейството на Аркаманд.
Аркаманд: с това име, с тази дума, всичко, което бях забравил, което бях отказал да си припомня, се върна и стана отново мое и заедно с това се възобнови неизказаната болка, която бях отхвърлил.
Седях край огъня, без да осъзнавам, че съм в стаята, превит, стиснал с ръце коленете си. Някой се приближи и застана до мен: беше Диеро, загърната в мек шал.
— Гав — промълви тихо, — какво има?
Опитах се дай отговоря, но от устата ми излезе само хлипане. Скрих лицето си в ръце и заридах.
— Кажи ми, хайде, кажи — подкани ме тя.
— Сестра ми. Милата ми сестра… — проплаках.
И тази дума засили плача ми, така че вече дори ми беше трудно да си поемам въздух.
Тя ме прегърна и ме залюля. Най-после спрях да плача и избърсах очите и носа си. Тя пак ме подкани:
— Кажи ми.
— Тя беше всичко за мен.
След което, нали вече бях започнал, продължих, през плач, с накъсани изречения, дай разказвам за Салло, за нашия живот и за нейната смърт.
Стената на забравата бе рухнала окончателно. Вече можех да мисля, да говоря и да си припомням. Бях свободен. И тази свобода бе неизразима мъка.
През този първи ужасен час се връщах отново и отново към смъртта на Салло, към това как е умряла, защо е умряла — все въпроси, които се бях страхувал да задавам.
— Нашата Майка знаеше… няма начин да не е знаела. Торм можеше да изведе Салло и Рис от копринените стаи, без да иска разрешение, без да пита дори, и изглежда, точно това е направил. Но другите жени не може да не са знаели и сигурно са отишли при нашата Майка и са й казали: „Торм-ди взе Рис и Салло, Майко… те не искаха да тръгнат и плачеха… вие ли му казахте, че може да ги отведе? Ще наредите ли да ги върнат?“ Но тя не направи нищо! Нищичко! Може би нашият Баща й е забранил да се меси. Той открай време покровителстваше Торм. Салло го каза, смяташе, че той мрази Явин и предпочита Торм. Но нашата Майка… тя е знаела… знаела е къде ги отвеждат Торм и Хоби, на онова място, с онези мъже, мъже, които използват момичетата, сякаш са животни, които… тя го е знаела. Рис беше още девица. А нашата Майка сама подари Салло на Явин. И въпреки това позволи на другия си син да я отведе и да я натика в ръцете на… Как са я убили? Дали се е съпротивлявала? Едва ли. Сред всички тези мъже. Те са я изнасилили, измъчвали са я, затова им трябват момичета, за да ги чуват как пищят, да ги мъчат и убиват. Да ги удавят, както са направили със Салло. Видях я… вече беше мъртва. Нашата Майка прати да ме повикат. Нарече я „нашата сладка Салло“. И ми даде… даде ми пари… за сестра ми…