Не бях сигурен дали да вярвам на подобни истории. Не беше изключено мъжете, които ги разправят, да ме ревнуваха за вниманието, което ми отделяха момичетата. Вярно, че бях млад, но те бяха още по-млади и някои ме наричаха закачливо „учителю-ди“ и ме молеха да им издекламирам някоя любовна поема, да ги накарам да поплачат и да разбия сърцата им. Защото след като се посъвзех, отново започнах да ги развличам. Думите се бяха върнали в мен.
През първите часове на моето мъчително пробуждане, когато си припомних всичко онова, което бях изтръгнал от спомените си, можех да мисля само за Салло, за смъртта й и за моя живот в Аркаманд и Етра. Много дни след това бях уверен, че няма да си спомня нищо друго. Не исках да си припомням дори наученото там, в онази къща на убийци. Съкровищницата от познания по история и литература бе оцапана с кръвта на тяхното престъпление. Не желаех да се възползвам от това, на което ме бяха учили. Отричах всичко, което ми бяха дали, всичко, което принадлежеше на моите господари. Мъчех се да го забравя, както бях забравил тях.
Но това беше глупаво и го разбирах със сърцето си. Постепенно раната в душата ми започна да заздравява. Малко по малко позволих на знанията да изплуват в ума ми и вече не ги смятах за омърсени. Защото те не принадлежаха на моите господари, не бяха техни, а мои. Те бяха всичко, което исках да запазя. Щом се отказах да ги забравям насила, книгите се върнаха в мен, сякаш току-що бях затворил всяка една от тях. Това е дарба, зная, но не е толкова рядка. Отново можех мислено да се върна в класната стая на Аркаманд, да отворя която книга пожелая и да я прочета. Когато се изправех пред моите верни слушатели във всекидневната, бе достатъчно само да произнеса встъпителните слова и цялата поема или история се изливаше след тях, тъй както реката тече в коритото си.
Повечето от хората, които ме слушаха, смятаха, че импровизирам, че съм творец, даровит поет, способен да заплита истории до безкрайност. Нямаше смисъл да ги убеждавам в противното. Хората обикновено обичат да дават съвети дори на майсторите, а те, ако са мъдри, само кимат и продължават, както са ги учили.
В Сърцето на гората нямаше почти никакви други забавления. Някои от момичетата и неколцина мъже можеха да танцуват и да пеят. И те като мен винаги се радваха на радушна аудитория. Барна сядаше в голямото си кресло, поглаждаше къдравата си брада и ги слушаше внимателно, с изписано на лицето задоволство. Сред слушателите имаше и такива, които не хранеха никакъв интерес към поезията и разказите, но присъстваха само за да спечелят и запазят благоразположението на Барна, а може би и защото искаха да споделят удоволствието му.
Той все така ме водеше навсякъде със себе си и споделяше с мен плановете си. Така прекарах остатъка от зимата — в декламации и разговори с Барна, при които бях предимно слушател, и с много свободно време, през което размишлявах за най-различни неща — защото, както установих, размишленията са занимание за човек със сит стомах и топли, сухи нозе. Понякога си спомнях за Салло и мислех за това какъв можеше да бъде животът ни, ако не я бях загубил, ако все още бяхме заедно.
Все още ми беше трудно да си спомням за нашата Майка и нашия Баща. По този въпрос срещах известни колебания. Но често се сещах за Явин. Мислех си, че той никога не би предал нашата вяра. Зачудих се дали се е върнал у дома, дали е поискал да си отмъсти, колкото и безполезно да е това. Със сигурност не би простил на Торм и Хоби, дори ако се наложи да чака, докато дойде време да си получат заслуженото. Явин беше човек на честта и обичаше Салло.
Но Явин можеше да е мъртъв, загинал при обсадата на Касикар. Войната беше нещастие не само за Касикар, но и за Етра. Може би сега Торм бе единственият наследник на Арка. Една мисъл, която умът ми избягваше.
Споменът за Сотар предизвикваше само болка и мъка. Тя бе запазила верността си към нас, доколкото бе могла. Но бе останала там сама и какво ли бе станало с нея? Вероятно се бе омъжила в някоя от големите Къщи — някъде, където си нямат свой Еверра, нито книги, приятелство и възможност да избягаш.