Отново и отново се сещах за онази нощ в библиотеката, когато бяхме разговаряли със Салло и когато Сотар бе дошла и двете се бяха опитали да ми кажат от какво ги е страх. Прегърнати, изплашени, безпомощни.
А аз не бях разбрал. Не само Семейството ги беше предало. Аз също. Не с действията си — какво бих могъл да направя? С това, че не бях пожелал да ги разбера. Бях си затворил очите, заслепен от своята вяра. Бях повярвал, че властта на господаря и подчинението на роба са взаимен и свещен договор. Бях повярвал, че е възможно да съществува справедливост в общество, основано върху несправедливостта.
„Вярата в лъжата е нейната живителна сила“. Цитат от книгата на Каспро, който режеше като нож.
Честта може да съществува навсякъде, любовта също, но справедливост има само сред хора, чиито взаимоотношения се основават на нея.
Едва сега започнах да прозирам идеите, които стояха зад плановете на Барна за Въстание, да виждам смисъла в тях. Цялото това древно зло, заченато от Предците, тази затворническа кула на господство и робство, трябваше да бъде изтръгната с корените и съборена, заменена от справедливост и свобода. Мечтата му трябваше да бъде претворена в реалност. И бог Късмет ме бе довел тук, на мястото, където щеше да започне великата промяна, в дома, където щеше да се зароди свободата.
Исках да съм един от тези, които ще й вдъхнат живот. Мечтаех да отида в Асион. Много горски братя идваха от този голям град с многолюдно население от свободни и освободени, търговци и занаятчии, с които един избягал роб можеше да се смеси, без да предизвика подозрения. Хората на Барна непрестанно ходеха до града, представяха се за търговци, купувачи на добитък, роби, пратени с поръчка от фермери, и така нататък. Исках да се присъединя към тях. В Асион имаше учени хора, както благородници, така и свободни граждани, хора, пред които можех да се представя за свободен, да потърся работа като преписвач на книги или учител. И същевременно щях да продължавам да работя, да подготвям Въстанието сред робите, с които щях да се срещам там.
Барна беше абсолютно против.
— Искам да си тук — заяви той. — Имам нужда от теб, учителю!
— Там ще съм по-полезен — възразих.
Той поклати глава.
— Твърде е опасно. Някой ден ще те попитат — къде си се учил? Какво ще кажеш?
Вече бях помислил за това.
— Че съм ходил в университета в Месун и съм пристигнал в Асион, защото в Урдайл има твърде много книжници и в Бердайл плащат по-добре.
— Ще има и други ученици от Университета и те могат да кажат, че не те познават.
— В училищата и университетите ходят стотици. Не може да познават всички.
Продължих да упорствам, но той само поклати голямата си къдрава глава и се навъси.
— Слушай, Гав, едно ще ти кажа: образованият човек винаги си личи. А ти си вече прочут. Момчетата разправят за теб навсякъде, където ходят — в селцата и градчетата. Хвалят се с теб. При нас има един, казват, дето може да ви издекламира всички поеми на света! Още е момче, а вече е истинско чудо! Не можеш да идеш в Асион, след като името ти вече се носи от уста на уста.
— Моето име? — Ококорих се. — Те моето име ли са казали?
— Казали са името, което ти ни даде — отвърна той с безгрижен вид.
Разбира се, навярно всички бяха сметнали, че „Гав“ е измислено име. Никой тук, освен Барна, не използваше истинското си име от робските години.
В мига, когато видя изражението ми, Барна настръхна и възкликна:
— В името на Разрушителя! Запазил си името, което са ти дали в Етра?
Кимнах.
— Какво пък — рече той, след като помисли малко, — ако някога ни напуснеш, ще си измислиш друго! Но това е още една причина да останеш при нас. Твоите стари господари може да са разпратили вестта, че един от робите им, в чието образование са вложили усилия и средства, е избягал. Ужасно се дразнят, когато някой им се измъкне. Гонят го докрай. Но не бери грижа, тук си на сигурно място.
Нито за миг досега не си бях помислял, че е възможно да ме преследват. Когато напуснах гробището и тръгнах по брега на Нисас, търсех смъртта. Не се страхувах тогава, нито имах каквито и да било други желания. Дори тук, в Сърцето на гората, не изпитвах страх. И през ум не ми минаваше, че моят някогашен живот може да ме последва.
— Те ме смятат за мъртъв — промълвих накрая. — Мислят, че съм се удавил в реката.
— И защо ще мислят така?
Замълчах.
Не бях казвал на Барна нищо за моя живот. Не бях разговарял с никого за това, освен с Диеро.