— Отложи го за идната година, книжнико. Сега имаме по-важни дела, хората нямат свободно време.
— Малките деца имат свободно време колкото щеш — възразих.
— Децата на тази възраст не желаят да ги затварят в класните стаи! Те имат нужда да тичат и да са свободни като птици!
— Но те не са свободни като птици — отвърнах. — Ходят на нивите да работят с майките си или гледат по къщите по-малките си братчета и сестричета. Кога ще се научат на нещо друго?
— Ще се погрижим и това да стане. Пак ще си поговорим! — И излезе да провери как върви прибирането на зърното в хамбарите. Наистина беше страшно зает и не можех да му се сърдя, но бях разочарован.
Реших да се заема сам с този въпрос и да преподавам уроци в стаята, която бях избрал за целта. Казах на хората, че ако идват вечер, ще им разказвам истории за градовете-държави, за Бендайл и за други земи от Западния бряг. Събрах десетина възрастни, но все мъже — жените не излизаха на улицата сред мръкване. Слушателите ми идваха главно заради историите, но неколцина показаха жив интерес към различните обичаи и поверия, смееха се чистосърдечно на някои чуждоземни представи за живота и света и задаваха най-разнообразни въпроси. Но пък те работеха по цял ден и често заспиваха, когато се увличах в обстойни обяснения. Ако наистина държах да ограмотя Горското братство, трябваше да започна от по-младите.
Неуспехът да създам училище ми осигури повече време с Диеро и Мелле. Бях щастлив да съм с тях. Все още излизах с Барна, но неговият интерес бе насочен към непосредствените дела, новите сгради и подготвяното разширяване на кухнята и столовата. Сърцето на гората очевидно просперираше: все повече стада и стоки се стичаха в него. Когато разговарях с доставчиците, които ходеха в Асион, на чаша бира в пивницата, където се срещахме с Чамри, те говореха само за реквизиране и търговия. Струваше ми се, че ги пращат предимно да носят луксозни изделия.
Венне тъкмо се бе върнал от едно дълго пътешествие и заедно с приятелите си често се присъединяваше към нас в пивницата. Харесваше работата си. Каза ми, че била вълнуваща и че не се налагало да стреля по хора. Попитах го дали селяните, живеещи в покрайнините на гората, знаят кои са. Той отвърна, че край Пирам, откъдето се връщали, местните ги наричали „момчетата на Барна“. Гледали ги малко накриво, макар че нямали нищо против да търгуват с тях, и все ги карали да продължат към следващото градче, където „да скубят търгашите“.
Попитах го дали се е случвало да разговарят с хората за Въстанието. Оказа се, че той не е чувал нищо за това.
— Въстание ли? На роби? Че как ще се бият робите? Трябва да сме като армия, за да го направим, а не сме. — Невежеството му по въпроса ме накара да си помисля, че вероятно има съвсем ограничен кръг от посветени, с цел да се избегне разпространението на плановете за Въстанието, но не знаех кои са те.
Попитах дали селяните във фермите и робите често настояват да тръгнат с тях. Казаха ми, че се случвало от време на време, но им отказвали, за да не бъдат преследвани. Въпреки това някои от робите бягали и тръгвали по дирите им. Гледали да са с тях накрая, защото знаели, че няма друг начин да проникнат в града, освен ако не са „момчетата на Барна“.
— Така ли пристигат и момичетата?
Това ги накара да се разсмеят и в разговора настъпи известно оживление. Някои от момичетата били бегълки, но дори тях приемали невинаги, защото можело да ги преследват, а те не знаели как да прикриват дирите си.
— Пък и най-често желаещите са грозници и бременни. Тези, дето ни трябват, ги държат под ключ.
— Е как тогава ги карате да тръгнат с вас? Отново смях.
— По същия начин като овцете и кравите — обясни водачът на Венне, нисък дундест мъж, който според Венне бил отличен ловец и съгледвач. — Събираме ги на стадо и ги подкарваме!
— Но не ги пипаме, не ги пипаме — обясни друг. — Или поне не докосваме хубавиците, защото Барна ги обича свежи.
Продължиха да разказват един през друг всякакви истории. Двама от тях бяха довели Ирад и Мелле и единият се похвали, тъй като всички знаеха, че сега Ирад е любимка на Барна.
— Двечките бяха в края на селцето, тъкмо се прибираха от полето, когато двамата с Атер ги доближихме на коне. Хвърлих — им едно око, смигнах на Атер и сграбчих хубавицата, но тя дращеше като котка. Сега вече зная, че се е опитвала да измъкне скрития нож, и имах късмет, че не успя, инак щеше да ми разпори търбуха. Малкото пък фрасна няколко пъти Атер с мотиката. Щяхме да го хвърлим, но двете тъй се бяха вкопчили, че нямаше начин да ги разделим. И пищяха, но бяхме доста далеч от къщите, така че никой не ни чу. Извадихме късмет с тези двете. Сигурно са тръгнали да ги търсят чак по тъмно, а тогава бяхме на половината път до гората.