— Не ми трябва жена, дето вади ножа за щяло и нещяло — обади се Атер. — Предпочитам да е покорна.
Разговорът пое в друга посока, както се случваше често в пивницата. Само един от осемте мъже край масата имаше жена и непрестанно му се подиграваха за това какво ли прави, докато той обикаля околните села. Сърцето на гората беше град за мъже. Военен лагер, както го наричаше понякога Барна. Сравнението бе вярно в доста отношения.
Но ако наистина бяхме войници, каква война водехме?
— Пак се отнесе — подхвърли Венне и се разсмя. Другите също прихнаха и едва сега осъзнах, че говорят за мен. Присмиваха ми се, съвсем добросърдечно, защото аз бях книжникът, момчето с поемите и баладите, и смятаха за нормално, че от време на време се вглъбявам в мислите си.
Върнах се в къщата на Барна. Тази вечер ми предстоеше поредният рецитал. Барна вече беше там, настанен в голямото си кресло, Ирад седеше в скута му. Докато слушаше поредния разказ от „Чамхан“ той плъзгаше замислено ръка по тялото й.
Макар че и друг път се случваше да гали момичетата си пред присъстващите, обикновено го правеше на шега, например ги викаше по няколко да го стоплят, че кокалите му премръзнали в зимната нощ. Понякога канеше и другарите си да „споделят щастието му“. Знаехме, че е силно увлечен по Ирад и я вика в спалнята си всяка нощ, като пренебрегва досегашните си любимки. Но тази близост пред всички бе нещо ново.
Ирад стоеше съвсем неподвижно, понасяше милувките му с безизразно лице.
Млъкнах, преди да стигна края на главата. Бях изгубил нишката на историята, и слушателите ми също. Помълчах малко, после се поклоних.
— Това не е краят, нали? — попита високо Барна.
— Не е — отвърнах. — Но стига за тази вечер. Може би Дорремер ще ни посвири?
— Довърши историята! — заповяда Барна.
Но другите вече се бяха размърдали, разговаряха и неколцина извикаха, че искат да послушат музика. Дорремер пристъпи напред с лирата си, както правеше след рециталите на Палтър и моите. Така ми се размина и успях да се измъкна. Качих се горе, но отидох в стаята на Диеро. Бях обезпокоен и исках да разговарям с нея.
Мелле беше заспала на леглото. Диеро седеше във всекидневната, на тъмно, ако се изключеше сиянието на луната. Беше хубава и ясна лятна нощ. Горските птички, които тук наричат нощни камбанки, чуруликаха между клоните на дърветата, търсеха се и отговаряха на зова си. От време на време чувах приглушено бухане на бухал. Вратата на Диеро бе отворена. Влязох и я поздравих, сетне се възцари мълчание. Щеше ми се да й разкажа за поведението на Барна, но същевременно не исках да развалям покоя й. Най-сетне тя първа проговори:
— Гав, май си тъжен тази вечер.
Чух, че някой се качва по стълбите. Беше Ирад. Косата й беше разпусната и тя дишаше задъхано.
— Не казвайте, че съм тук — прошепна и се скри в коридора.
Диеро стана. Беше като върба, черна и сребриста на лунната светлина. Взе кремък и огниво и запали лампата. Тя засия с жълтеникава светлина и сенките в стаята се размърдаха. Сега вече луната бе само хладен ореол в небето. Не ми се искаше да нарушавам нашия покой, но същевременно нямах търпение да попитам защо Ирад играе на криеница. Но откъм стълбището отново се дочу тропот, този път от по-тежки обуща, и малко след това на прага застана Барна, Лицето му беше почти черно, подпухнало.
— Къде тая кучка? — извика той. — Тук ли е? Диеро сведе поглед. Привикнала да се подчинява през целия си живот, тя не смееше да му отговори. Аз също неволно се присвих пред този огромен разгневен мъж.
Той ни изблъска, отвори вратата на спалнята, огледа я, после втренчи поглед в мен.
— Ти! Зная, че се усукваш около нея! Затова Диеро те държи тук! — И се хвърли напред като огромна разярена мечка, вдигнал ръка, за да ме удари. Диеро застана между нас и извика. Той я блъсна настрана, после ме сграбчи за раменете, вдигна ме и ме разтърси, както правеше Хоби, зашлеви ме два пъти и ме захвърли на пода.
Не зная какво се е случило през следващите няколко минути. Когато най-сетне намерих сили да се надигна, главата ми пулсираше от болка, а Диеро лежеше превита на пода. Барна бе излязъл.