Някак си успях да се изправя, първо на колене, сетне и на крака. Погледнах към спалнята, но там нямаше никого — само една малка сянка зад завесата.
— Не се плаши, Мелле, аз съм — казах. Беше ми трудно да говоря. Устата ми бе пълна с кръв, няколко зъба ми се клатеха. — Ей сега ще повикам Диеро.
Надвесих се над нея. Тя тъкмо се изправяше. Лампата все още светеше. В бледата й светлина видях, че бузата на Диеро е подпухнала. Сърцето ме сви от мъка. Коленичих до нея.
— Намерил я е — прошепна тя. — Криеше се в твоята стая. Отиде право там. О, Гав, какво ще правиш сега? — Тя ме стисна за ръката. Пръстите й бяха студени.
Поклатих глава, но от това само ми се зави повече свят. Преглътнах кръв.
— Той какво ще й направи? — попитах.
Тя повдигна рамене.
— Ядосан е… може да я убие…
— Не, Гав, той не убива жени. Но със сигурност ще я накара да страда. А ти… не бива да оставаш повече тук.
Помислих си, че говори за стаята.
— Трябва да си вървиш! Да заминеш! Тя е била в твоята стая. Не е знаела къде да се скрие. О, бедното дете! О, Гав! Толкова те обичам! — Тя скри лицето си в шепи и зарида. После отново вдигна глава. — Не бери грижа за нас. Ние не сме мъже, ще се справим някак си. Но ти трябва да си вървиш.
— Ще те взема с мен — заявих. — И тях също — Ирад и Мелле…
— Не, не, не — зашепна тя. — Гав, той ще те убие. Тръгвай още сега. Веднага! Ние с момичетата не сме в опасност. — Тя се изправи, подпря се неуверено на масата, после отиде в спалнята. Чух да говори тихо на детето. После го донесе. Мелле се гушеше в нея и криеше лицето си в рамото й.
— Сладка Мелле, кажи сбогом на Гав.
Мелле се обърна, протегна ръчички и аз я прегърнах силно.
— Всичко ще е наред, Мелле — казах. — Да си учиш уроците с Диеро. Обещаваш, нали? И помагай на Ирад да учи. — Не знаех какво повече да кажа. Очите ми се напълниха със сълзи. Взех ръката на Диеро и я притиснах за миг към устните си.
Отидох в моята стая, препасах колана с ножа, навлякох палтото и пъхнах в джоба „Космология“. После огледах малката стая с високия прозорец, единствената стая, която бях имал някога.
Напуснах къщата на Барна през задния вход и тръгнах по криволичещата улица към бараката на обущарите. Градът от дърво бе окъпан от призрачна лунна светлина и забулен в сенки. И беше необичайно красив и смълчан.
Трета част
11
Чамри се надигна веднага щом приседнах на леглото му. Казах му, че искам да остана при тях, тъй като съм имал разправия с Барна.
— Каква по-точно? — попита той и малко по малко измъкна от мен цялата история, макар че не ми се щеше да казвам нищо повече. — Онова момиче е било в стаята ти? О, в името на Камъка! Трябва да изчезваш, да заминеш още тази нощ!
Опитах се да възразя. Твърдях, че става въпрос за най-обикновено недоразумение. Но Чамри вече беше станал и тършуваше под леглото.
— Къде са ти нещата, тук някъде ги оставих. Въдицата и другите такъми… ето ги. Всичко е тук. Чудесно. Вземай ги и бягай към портала. Кажи на часовоя, че бързаш да идеш при езерото с пъстървите преди изгрев-слънце, тогава е най-доброто време за риболов…
— Най-доброто време е след изгрев-слънце — поправих го.
Той ме погледна със смръщени вежди. После присви очи и докосна бузата ми с пръсти.
— Бил те е, нали? Имаш късмет, че не те е убил на място. Такъв става, когато някой му мине път. Заради жена. Или се опита да му вземе властта. Виждал съм го. Веднъж претрепа един нещастник пред очите ми. Удуши го, после му строши врата с голи ръце. Ето ти старото одеяло, вземи и него. Бягай при портата.
Изправих се, пребледнял като платно.
— Ох, май ще е по-добре да дойда с теб — рече той сърдито. После ме улови за ръката, изведе ме навън и ме поведе по задните улички право към градската порта. През цялото време не спираше да ме засипва с наставления:
— Запомни ли какво да кажеш на пазача? И няма да вървиш по пътеките! Те всичките се пазят. Жалко, че няма как… я ела, ела оттук. — Смени рязко посоката и ме затегли по една странична уличка към къщата, където живееше Венне. Остави ме в сянката пред нея и влезе вътре. След малко се върна с Венне. — Отиваш на лов, а не на риба. Побързайте!