Венне носеше няколко стрели и бе преметнал през гърба си лък.
— Съжалявам, че си загазил, Гав — рече ми.
Опитах се да му обясня, че не съм загазил, че Барна е бил пиян и че няма никакъв смисъл от цялата тази паника.
— Не го слушай — прекъсна ме Чамри. — Не е на себе си. Заведи го някъде, откъдето да хваща пътя.
— Лесна работа — отвърна Венне. — Стига да ни пуснат през портата.
— Остави това на мен — заяви Чамри. И наистина, той с лекота уреди да ни пуснат навън. Освен това подпита ловко пазача дали Барна не е пращал някого да ме търси.
— Аз няма да се бавя — рече му накрая. — Не обичам да ходя на лов. Само ще изведа тези двама глупаци и се връщам!
Вървя с нас, докато не подминахме градините в покрайнините на гората.
— Какво да им кажа, когато се върна? — попита Венне.
— Че си го изгубил. При реката. И си го търсил цял ден. Може да е паднал, може да е избягал. Мислиш ли, че ще свърши работа?
Венне кимна.
— Аз пък ще кажа, че съм чул Гав да говори, че смятал да избяга в Асион. Ще излезе, че те е излъгал да го заведеш на лов, а после ти е избягал. Така ще ти се размине.
Венне кимна отново.
Чамри се обърна към мен.
— Гав — заговори, — откакто те видях, само ядове ми носиш на главата. Първо нахлузи на обратно старата ми фустанела, сетне ме доведе тук, сега трябва да бягаш. Какво пък, може да е за добро. Върви на запад.
После погледна въпросително Венне и той пак кимна.
— И стой далече от Предпланинието — продължи Чамри. После ме прегърна, притисна ме силно, обърна се и потъна в мрака сред дърветата.
Последвах неохотно Венне, който закрачи без колебание по една почти невидима пътека. Непрестанно се препъвах.
— Халосал те е, гледам — подметна Венне. — Върти ли ти се главата?
Бях леко замаян, но казах, че ще ми мине, и продължихме. Все още живеех с увереността, че цялата тази суматоха е напълно излишна и че недоразумението може да се изясни още на сутринта. И преди бях виждал Барна разгневен. Гневът му беше безумен, страшен, но не продължаваше дълго, отминаваше като лятна буря. Реших на заранта да предложа на Венне да се върнем.
Но докато крачехме в прохладния нощен въздух и тишината, главата ми започна да се прояснява. Постепенно си припомних всичко, което се бе случило вечерта. Видях Барна да гали застиналото неподвижно момиче, докато мъжете и жените ги гледаха. Видях ужаса на лицето на Ирад, когато тя изтича покрай нас, за да се скрие от него, и безумието в неговите очи. Видях синината върху бузата на Диеро.
Спряхме до един поток и си измих лицето. Дясното ми ухо и двете бузи бяха подпухнали. Обади се чухалче. Луната току-що бе залязла.
— Да почакаме тук, докато просветлее — предложи тихо Венне и седнахме на брега. Замълчахме. Той задряма. Намокрих ръката си и я допрях до отеклата си буза. Погледът ми се рееше в мрака. Не зная какво точно стана в ума ми, докато местех очи от една сянка към друга, но в съзнанието ми постепенно се проясняваше твърдата увереност, че не мога да се върна в къщата на Барна.
Единственото чувство, което изпитвах, беше съжаление. За него, за мен. Отново се бях доверил и отново бях предаден.
Венне се надигна и разтърка очи.
— Аз ще продължа нататък — рекох му. — Ти няма смисъл да идваш.
— Ами… — Той се подвоуми. — И без това трябва да обясня, че след като съм те изгубил, съм тръгнал да те търся. Освен това ми се ще да те заведа колкото се може по-надалече, за да не могат да те хванат.
— Никой няма да ме търси.
— Не можеш да си сигурен.
— Барна не иска да се връщам.
— Или няма търпение да ти счупи главата. — Венне се изправи и се протегна. Погледнах го с меланхолична привързаност — стройният, покрит с белези ловец с тих глас, който се оказа чудесен приятел. Съжалих, че съм го въвлякъл в тази история, но се надявах, че Барна няма да го обвини заради бягството ми.
— Ще тръгна на запад — казах. — А ти опиши кръг и се прибери от север, та ако пратят съгледвачи, да поемат в погрешна посока. Тръгвай още сега, че нямаш много време.
Той настоя да продължи с мен, докато ме изведе на пътя за Данерската гора, който водеше на запад.
— Виждал съм те да обикаляш в кръг из гората, когато се изгубиш! — рече. Освен това ме отрупа със съвети: да не паля огън, докато не напусна гората, да не забравям, че по това време на годината слънцето залязва на югозапад и прочее. Ядосваше се, че не сме взели храна за мен. Вървяхме през не особено гъста гора и той взе да спира край изгнилите дънери и да рови под тях. Най-сетне напипа една хралупа, бръкна вътре и извади шепа лешници и един кестен.