— Ядките им са дребни, но по-добре от нищо. Покрай западния път има доста кестени. Сигурно ще има и по дърветата. Отваряй си очите. Напуснеш ли гората, ще трябва да просиш и да крадеш. Но това си го правил и преди, нали?
Стигнахме пътя, който търсехме — извиваше плавно на запад. Отново настоях той да тръгне обратно. И без това наближаваше обед. На раздяла му подадох ръка, но той ме прегърна силно, както бе направил Чамри, и прошепна:
— Нека бог Късмет е с теб, Гав. Никога няма да те забравя. И твоите истории. Късмет да е с теб!
Обърна се рязко и след миг потъна в сенките между дърветата.
Наистина много тъжен момент.
Сетих се, че вчера по същото време бях в къщата на Барна, заобиколен от развеселена тълпа мъже и жени. И очаквах да дойде вечерта и поредният рецитал… Книжникът на Барна… Любимецът на Барна…
Седнах до пътя и направих оглед на всичко, с което разполагах. Обувки, панталони, риза и палто, старото парцаливо и вмирисано кафяво одеяло, въдицата, шепа лешници, отмъкнати от хралупата на някоя катерица, нож и „Космологията“ на Каспро.
Плюс целия ми живот в Аркаманд и гората. Всяка книга, която бях прочел, всеки човек, с когото бях общувал, грешките, които бях направил — този път ги носех със себе си. Вече няма да избягам от тях, рекох си. Никога повече. Те идват с мен.
И къде щях да ги отнеса?
Единственият отговор бе пътят, на който стоях. Той щеше да ме отведе право в Блатата. Там, където се бяхме родили със Салло. При моя народ. Щях да върна обратно откраднатите деца, или поне едно от тях. Изправих се и тръгнах на запад.
Когато тръгнах от Етра, бях момче, облечено в бели траурни дрехи, вървях сам и навярно съм представлявал доста странна гледка, та хората са си мислели, че може да не съм с всичкия си. И това ме пазеше. Лудият е светец. Сега бях с две години по-голям и изглеждах — и бях облечен — като този, който бях: беглец. Единствената защита срещу хората, които ми предстоеше да срещна, и срещу роботърговците, щеше да е моята изобретателност и находчивост. И благосклонното отношение на бог Късмет.
Пътят щеше да ме изведе в западните покрайнини на Данеранската гора на югозапад, а оттам се простираха Блатата. Не знаех какви селища има в този край, но бях сигурен, че няма големи градове. Бях виждал страната, в която се намирах сега, но отдалече, в златиста вечерна светлина, от върха на Вентинските възвишения. Тогава ми се струваше безлюдна. Спомних си широката размита сянка на горите на изток и равнините, които се простираха в северна посока. Двамата със Салло ги съзерцавахме дълго. Веднъж Сотар ни бе попитала дали си спомняме Блатата и аз й разказах за видението си — тръстиката във водата и синкавият хълм в далечината, но Салло заяви, че не помни нищо. Предположих, че моят спомен ще е от някой момент, който още не се е случил.
От доста време не бях получавал видения. Когато напуснах Етра, оставих миналото зад себе си — и с него и бъдещето. Известно време живеех само за момента — до тази последна зима, с Диеро, когато най-сетне намерих сили да погледна назад и да си възвърна дарбата и бремето, от които се бях освободил. Но другото — виденията и проблясъците от моменти, които предстоеше да изживея, бяха изчезнали завинаги.
Може би защото живеех в гората, помислих си, докато вървях по горския път. Може би зелената стена на дърветата и сплетените клони ми пречат да виждам надалече във времето и пространството. На открито, в равнините, между синята вода и синьото небе, може би отново щях да си възвърна способността да гледам напред, да виждам в бъдещето. Не беше ли ми казала Салло, много отдавна, докато седяхме на училищната скамейка, че това е дарба, наследена от моите сънародници?
„Само не говори за това — чух тихия й глас, топъл шепот в ухото. — Гавир, чуй ме, наистина, не бива да говориш за това с никого“.
Бях я послушал. Не бях споменал нито думичка, както на моите събратя по участ, така и на господарите на Аркаманд, които не притежаваха подобни дарби и се бояха от тях, защото не ги разбираха. Нито сред избягалите роби в гората, защото там нямах видения за бъдещето, а само мечтите на Барна за въстание и всеобща свобода. Но ако можех да се върна при моя народ, при свободните обитатели на Блатата, където няма господари и роби, може би щях да намеря и други, притежаващи подобни дарби, и те щяха да ме научат как да си върна виденията и да се науча да ги използвам.