От подобни мисли настроението ми се приповдигна. За първи път се радвах, че съм сам. Имах чувството, че през цялата тази година с Барна неговият силен и весел глас бе нахлувал в главата ми, бе контролирал мислите ми и бе повлиявал на преценките ми. Стаената в душата му сила бе като могъщо заклинание, което потискаше свободната ми воля и сякаш хвърляше сянка върху мислите ми. Сега, докато се отдалечавах от него, премислих отново преживяното през последната година — Сърцето на гората, преди това отрядът на Бригин и Куга, старият отшелник, който бе спасил едно побъркано хлапе от гладна смърт… Последната мисъл ме накара да се върна в настоящето. Не бях ял от предната нощ. Стомахът ми вече напомняше, че е празен, а един джоб лешници едва ли щеше да ми помогне да стигна далече. Реших да не ги ям, докато не изляза от гората. Там щях да спра и да помисля какво да правя по-нататък.
Някъде в ранния следобед стигнах друг, по-широк път, който водеше от север на юг. По него имаше коловози, останали след последния дъжд, и следи от копита, макар че беше пуст, докъдето ми стигаше погледът. От другата му страна се ширеше равнина, покрита на места с шубраци и с островчета рехави горички.
Приседнах в сянката на един храсталак и изядох десетина лешника. Останаха ми още два пъти по толкова, плюс няколко кестена, които пазех за краен случай. Станах, обърнах се наляво и закрачих с бодра стъпка.
Умът ми беше зает с това, което смятах да кажа на кочияша или каруцаря, който ме застигне пръв. Реших, че единственото, което може да ме отличи от избягал роб, е малката книга, която носех. Щях да съм роб-книжник, пратен от Асион да я отнесе на друг учен в Етра, който е болен и е пожелал да се запознае с нея, преди да умре. Затова неговият добър приятел му праща един свой ученик, за да му я прочете, тъй като зрението му е съвсем отслабнало… Известно време обмислях тази история във всички подробности. Толкова бях погълнат от нея, че въобще не забелязах каруцата, която се появи от един страничен път зад мен, докато не ме стресна тропотът на копитата и подрънкването на сбруята. Огромната глава на коня почти надзърна през рамото ми с меките си кафяви очи.
— Тпррру — викна каруцарят, тантурест мъжага с широко лице, гледаше ме безизразно.
Смотолевих някакъв поздрав.
— Качвай се — подметна някак ядно той. — Има бая път още до кръстовището.
Покатерих се на капрата до него. Той ме оглежда известно време. Имаше мънички очи, като семки на тиква.
— Сигур отиваш в Шеча — каза, сякаш това бе неоспорим факт.
Съгласих се с него. Вероятно това бе най-доброто решение.
— Твоите хора напоследък нещо рядко се мяркат тъдява — продължи каруцарят. Почти веднага се сетих за какъв ме е взел — за човек от Блатата. Не се налагаше да прибягвам до моята сложна история. Не бях беглец, а местен.
Толкова по-добре. Пък и каруцарят едва ли знаеше каква е книгата в ръцете ми.
Докато се подрусвахме през целия следобед и под златистия залез до първото от кръстопътищата, той ми разказа подробно историята на някакъв фермер, негов чичо, и стадо диви прасета в един район край Плъхова река и несправедливостта, която ги постигнала. Не разбрах почти нищо, но кимах и сумтях в нужните моменти, което всъщност се очакваше от мен.
— Обичам да разговарям с таквиз кат’ теб — рече ми той, когато се разделяхме на кръстопътя. — И винаги се вслушвам в съветите ви. Ей го пътя за Шеча.
Благодарих му и закрачих в здрача. Пътят извиваше на югозапад. Ако Шеча бе село на хората от Блатата, нямах нищо против да отида там.
След известно време спрях, натроших всички лешници, после ги изядох един по един, докато вървях, тъй като гладът ми бе станал болезнен.
По здрач зърнах светлинка напред. С приближаването открих, че е отражение на угасващото сияние в небето върху водна повърхност. Минах през някакво пасище и стигнах малко селце на брега на езеро. Къщите бяха повдигнати върху колове и някои бяха над водата; имаше и завързани лодки, не можех да ги видя добре в тъмнината. Бях много уморен и страшно изгладнял и жълтеникавата светлина в един прозорец ми се струваше невероятно примамлива. Приближих първата къща, качих се по дървените стълби и надзърнах през отворената врата. Изглежда, беше пивница или хан, с нисък тезгях и почти никакви мебели. Четирима-петима мъже седяха на килим на пода, държаха глинени купи. Всички ме погледнаха, после отместиха очи, сякаш се срамуваха от нещо.