— Влизай, момче — покани ме един. Бяха тъмнокожи и ниски. Жената зад тезгяха се извърна и все едно видях старата Гамми — същите проницателни черни очи и същият орлов нос.
— Откъде идеш? — попита тя.
— От гората. — Гласът ми бе дрезгав шепот. Никой не каза нищо. — Търся моите хора.
— Че кои ще да са те? — попита жената. — Хайде влез де. — Прекрачих прага, озъртах се смутено и изплашено. Тя метна нещо в една чиния и я побутна към мен.
— Нямам пари — признах смутено.
— Яж — рече тя троснато. Взех чинията и приседнах с нея край незапаленото огнище. Беше някакъв студен резен риба, доста голяма порция, но я ометох преди още да осъзная какво правя.
— Та кои са тез твоите хора?
— Не знам.
— Ще ти е трудно да ги намериш значи — подметна един от мъжете. Те всичките ме оглеждаха с втренчени, може би дори враждебни погледи, или пък като хора, които виждат ново и непознато нещо. Светкавичното изяждане на рибата явно бе предизвикало мълчаливото им изумление.
— Тъдявашни ли са? — попита друг мъж и се почеса по плешивата глава.
— Не знам. Отвлякоха ни — мен и сестра ми. Ловци на роби от Етра. Може да са някъде на юг.
— Кога беше това? — попита настръхнало ханджийката.
— Преди четиринайсет-петнайсет години.
— Значи си избягал роб, а? — промърмори най-възрастният с видимо безпокойство.
— Ще да си бил бая мъничък по онуй време — отбеляза жената, напълни една глинена купа с нещо и ми я подаде. — Как ти е името?
— Гавир. Сестра ми беше Салло.
— И само толкова?
Поклатих глава.
— Как се озова в гората? — попита плешивият.
Поколебах се.
— Ами… изгубих се.
За моя изненада те приеха отговора, поне за момента. Изпих млякото, което ми бе наляла жената. Беше сладко като мед.
— Какви други имена помниш? — попита тя.
Отново поклатих глава.
— Бил съм на една или две години.
— А сестра ти?
— Тя беше с две години по-голяма от мен.
— И сега е робиня в Етра? — Произнесе го „Еттера“.
— Тя умря. — Огледах ги бавно един по един. Лицата им бяха мрачни, напрегнати. — Те я убиха — добавих. — Затова избягах.
— Ах, ах… — Плешивият поклати глава. — Ами, таквоз де… кога се случи това?
— Преди две години.
Той кимна и се спогледа с останалите.
— Бия, я дай на момчето нещо друго вместо тая кравешка пикня — предложи най-възрастният. — Ще го черпя една бира.
— Има нужда от мляко — възрази ханджийката и ми наля още една купа. — Ако му бях сипала бира, досега да се е проснал на пода.
— Благодаря, ма-йо — отвърнах и отпих от купата с мляко.
Вежливото обръщение я накара да се засмее.
— Градски език, а си рассиу — рече.
— Значи не те гонят, доколкото знаеш — попита ме плешивият. — Говоря за онез, градските господари.
— Предполагам, смятат, че съм се удавил.
Той кимна.
Заради умората, току-що заситения глад, сърдечното им отношение и вероятно споменаването на сестра ми, усетих, че очите ми се изпълват със сълзи. Погледнах пепелта в огнището, сякаш там бумтяха пламъци, и се опитах да прикрия слабостта си.
— Мяза на южняче — каза тихо един от мъжете.
— Познавах една Салло Ево Данаха долу в Жеравна равнина.
Гавир и Салдо са сидойски имена — подметна плешивият. — Ще вървя да си лягам. Утре ще ставам преди изгрев. Ще ми приготвиш ли нещо за хапване, а? А ти, Гавир, ако искаш, ела с мен на юг.
Жената ме отведе на горния етаж, където имаше спални. Постлах старото си одеяло на леглото, изтегнах се и заспах като камък, пуснат в черна вода.
Плешивият ме събуди още по тъмно.
— Идваш ли? — попита. Надигнах се, събрах си трескаво багажа и го последвах. Нямах представа къде отива, нито с каква цел, знаех само, че се отправя на юг и ме е поканил да тръгна с него.
На долния етаж гореше малка газена лампа. Ханджийката, която стърчеше зад тезгяха, сякаш въобще не беше мръдвала оттам цяла нощ, му подаде голям пакет, загърнат в нещо като импрегнирана коприна, получи от него една бронзова четвъртина и му рече:
— Нека Ме бъде с теб, Аммеда.
— Нека бъде — повтори той.