Излязох след него в мрака и се спуснахме към водата. Той отиде до една завързана за кея лодка, която ми се стори огромна, развърза въжето и го метна в лодката, после стъпи в нея небрежно, все едно се спускаше по стълба. Последвах го предпазливо, но се наложи да побързам, защото вече се отделяхме от кея. Коленичих в задния край на лодката, а той ме заобиколи и взе да прави нещо, което не виждах в тъмнината. Златистото сияние, което излизаше през отворената врата на хана, вече се отдалечаваше зад нас и видях отраженията на звездите в черната вода. Мъжът вдигна платно на късата мачта в средата на лодката и вятърът веднага го изопна. Усетих, че лодката започва да набира скорост. Отначало седях и не смеех да мръдна, но постепенно се отпуснах.
Лодката беше тясна и доста дълга, средната й част приличаше на малка ниска къща.
— На лодката ли живееш? — попитах Аммеда, който седеше на кърмата, стиснал руля, и рееше поглед към светлината на изток.
Той кимна и произнесе нещо като „Ао“. След известно време добави:
— Можеш ли да ловиш риба?
— Да, имам въдица.
— Ами давай. Опитай.
Зарадвах се, че мога да съм полезен с нещо. Извадих кукичките и кордата. Аммеда не ми предложи стръв, а аз нямах нищо освен два-три жълъда. Обелих един, нанизах го на куката и се настаних на борда, провесил крака надолу. За моя изненада започна да кълве след около минута и почти веднага извадих една хубава червеникава риба.
Аммеда я изкорми и изчисти с един тънък, но доста зловещ на вид нож и след като я разряза на две, ми предложи половината. Никога не бях опитвал сурова риба, но отхапах без колебание. Беше крехка и вкусна, леко лютива — беше я натъркал с хрян. Лютивият мирис ме върна в гората, преди година, когато с Чамри Берн събирахме хрян.
Аммеда ми даде парче от червата за стръв. Улових още две червенушки и ги изядохме по същия начин.
— Те се ядат една друга — обясни той. — Като хората.
— Изглежда, биха изяли всичко — отвърнах. — Дори мен.
Макар че както винаги, когато бях гладен, тъгувах по любимата си овесена каша от Аркаманд, с няколко риби в стомаха се почувствах по-добре. Слънцето вече се бе показало и приятно топлеше гърба ми. Малки вълни се плискаха в борда на лодката. Водата беше бистра, наблизо имаше няколко обрасли с тръстика островчета. Излегнах се на палубата и заспах.
Плавахме през целия ден. На следващия, когато бреговете почнаха да се събират, навлязохме в лабиринт от канали между високи тръстики и шубраци. Имах чувството, че следваме до безкрай един и същ проток. Попитах Аммеда как успява да се ориентира, а той отвърна:
— Птиците ми показват пътя.
Стотици малки птички пърхаха над ракитака, мяркаха се гъски и патици, няколко сребристи жерава кръжаха високо в небето. Аммеда говореше за тях с уважение, наричаше ги „хасса“.
Не попита нищо за мен, не ми разказа нищо за себе си. Не се държеше дръпнато или неприязнено, просто беше мълчалив по природа.
Денят бе ясен и слънчев, нощта пък бе озарена от луната. Любувах се на летните звезди, същите, които бях наблюдавал във Венте, само че тук се поклащаха в ритъм с лодката. Ловях риба или се излежавах на припек, зяпах бреговете на различните, но толкова еднакви канали, синята вода и синьото небе. Влязох и в къщичката. Беше натъпкана с товар, най-вече овързани листове, които наподобяваха хартия, едни по-тънки, други по-дебели и плътни, но всичките много здрави. Аммеда каза, че това бил тръстиков пергамент, изработен от пресована тръстика и използван за какво ли не: от посуда до дрехи и облицовка на стени. Карал го от южните и западни блата, където се произвеждал, до други части, в които хората плащали за него или предлагали размяна. Тъкмо от размяната къщичката бе натъпкана с какви ли не странни неща — тигани и делви, сандали, красиви плетени колани и наметала, стомни с олио и солиден запас хрян. Предположих, че събира и разменя и тези неща, според изгодата. Имаше и малко пари — бронзови четвъртинки и половинки и няколко сребърни монети — държеше ги в една медна купа в ъгъла, без никакъв опит да ги скрие. Това и поведението на посетителите в хана на Шеча ме наведе на мисълта, че хората от Блатата не изпитват страх, нито подозрителност помежду си или към непознати.
Давах си сметка, че съм склонен да гласувам твърде голямо доверие на тези хора. Питах се дали този недостатък ми е вроден, характерен като тъмната ми кожа и гърбавия ми нос. Бях прекалено доверчив, позволявах твърде лесно на хората да ме предават и по този начин бях предавал други. Може би най-сетне бях дошъл на подходящото място, сред такива като мен, които отвръщаха на доверието с доверие. Имах предостатъчно време да разсъждавам върху тези и други подобни неща, докато се изтягах на слънце и гледах трептящите отражения във водата. Всеки път, когато си спомнях годината, прекарана в Сърцето на гората, в главата ми отекваше дълбокият звучен глас на Варна, който говореше и говореше… и тишината на блатата и мълчанието на моя спътник бяха истинска благодат, отмора.