Последната вечер на пътуването ни си направихме истинско пиршество, понеже бях наловил много риба. Аммеда запали огън в едно голямо глинено гърне със скара отгоре и пламъците озариха вътрешността на къщичката с мъждукащо сияние. Видя, че го гледам, и подхвърли:
— Нали знаеш, че си нямам мое село.
Нямах представа за какво говори, нито защо го казва и само кимнах, очаквах да продължи, но той не каза нищо повече. Поръси рибата с олио и малко сол и я сложи да се пече. След като се нахранихме, донесе една делва и две малки купи и ми наля оризово вино, доста силно и с тръпчив вкус. Седнахме на кърмата. Лодката бавно се плъзгаше по широкия канал. Аммеда не правеше нищо, за да улавя вятъра, само от време на време побутваше руля. Над водата и тръстиките се спускаше синьо-зелена омара. Вечерна звезда затрептя ниско над водата на запад.
— Та за Сидоеви — заговори Аммеда. — Живеят близо до границата. Там често се мяркат ловци на роби. Възможно е да си от онзи край. Поостани, ако искаш. Огледай се. Аз ще се върна след няколко месеца. — След кратка пауза добави: — Отдавна си търся рибар.
Осъзнах, че по своя лаконичен начин ми предлага да живея и работя при него.
На другата сутрин по изгрев-слънце се озовахме в открити води. След около час приближихме висок бряг, обрасъл с дървета, под които се виждаха малки къщички. Чух детски викове. Цяла сюрия деца изтича на кея да посрещне лодката.
— Женско село — каза Аммеда. Едва сега забелязах, че след децата вървят само жени, тъмнокожи, с къси къдрави коси като на Салло, мършави и облечени в синкави туники. Във всяко лице сякаш виждах очите на Салло. Беше странно и обезпокоително да съм сред тези непознати, сред толкова двойнички на сестра ми.
Жените наобиколиха лодката, любопитни и нетърпеливи да видят какво им носи Аммеда. Едни опипваха тръстиковия пергамент, за да проверят здравината му, други отпушваха делвите и душеха какво има вътре. Никоя от тях не ми обърна внимание, но едно десетгодишно момче се изправи пред мен разкрачено и попита с важен надут глас:
— Ти кой си?
— Казвам се Гавир — отвърнах, завладян от безумната надежда, че ще ме познаят веднага.
Момчето почака малко и после попита, все тъй наперено и дори сякаш малко обидено:
— Гавир чий?
Изглежда, се очакваше да имам повече имена.
— От кой клан? — настоя да узнае момчето.
Една от жените го дръпна безцеремонно настрани, а Аммеда каза високо:
— Бил е отвлечен в робство. Може да е от Сидоеви.
— О! — възкликна една възрастна жена и ме заговори, без да ме поглежда. — Кога са те взели?
— Преди петнайсет години — отвърнах, отново завладян от глупава надежда.
Тя помисли, повдигна рамене и рече:
— Не е оттук. Не знаеш ли от кой клан си?
— Не. Били сме двама. Сестра ми Салло и аз.
— И аз се казвам Салло — заяви една жена равнодушно. — Салло Иссиду Асса.
— Търся семейството си, ма-йо — рекох.
Тя ме погледна за миг, сякаш се срамуваше да го прави открито.
— Опитай във Феруси — каза. — Навремето войниците често ходеха там.
— И как да стигна до Феруси?
— По суша — обясни Аммеда. — Ще тръгнеш на юг. Каналите могат да се преплуват.
Докато си събирах багажа в лодката, той разговаряше със Салло Иссиду Асса. По някое време тя отиде в селото, а той ми каза да я почакам. Тя дойде с вързоп, увит в омаслен пергамент.
— Това е храна — каза ми със същия равнодушен тон, извърнала лице настрани.
Благодарих й и загърнах вързопа в старото одеяло: бях го изпрал и изсушил по време на плаването из блатата и сега го използвах като раница. После благодарих още веднъж на Аммеда, а той ми каза:
— Върви с Ме.
— С Ме — повторих и кимнах.
Понечих да сляза от кея на сушата, но няколко жени се развикаха, а надутото момче изтича и ми препречи пътя:
— Женска територия, женска територия! — заповтаря.