Огледах се. Не знаех накъде да тръгна. Аммеда ми посочи надясно, покрай водата, накъдето водеше тясна пътека, белязана с камъни и мидени черупки.
— Мъжете минават оттам — поясни и аз закрачих по пътеката.
Пътеката ме изведе до друго селце. Приближих го с известна тревога, но никой не ми извика да спра и аз тръгнах между малките къщички. Един старец се приличаше пред къщата си, която изглеждаше направена от изпънат върху дървена рамка плат.
— Ме да е с теб, младежо — подхвърли той.
Отвърнах на поздрава и попитах:
— Има ли път на юг оттук, ба-ди?
— Бади, бади, какво е това бади? Аз съм Рива Исси-ду Мени. Откъде идваш с твоето бади-бади? Не съм ти баща. Кой ти е бащата?
По-скоро ми се подиграваше, отколкото да ми се кара. Имах чувството, че познава отлично това обръщение, но не иска да го признае. Косата му беше снежнобяла, а по лицето имаше хиляди бръчици.
— Търся баща си. И майка ми. И името си.
— Ха! Брей! — Той ме огледа. — И защо си тръгнал на юг?
— Да намеря Феруси.
— Тъй ли? По-добре недей. Те са лоши хора. Аз не бих отишъл там. Но ти щом щеш, върви. Пътеката минава през пасището. — И се облегна назад и изпружи черните си мършави крака.
Не видях никой друг в селото, но мярнах няколко рибарски лодки навътре в езерото. Открих пътеката и тръгнах на юг, където се надявах да открия семейството си.
12
До Феруси беше два дни път. Вървях все на юг, доколкото можех да преценя по положението на слънцето. Доста често пътят се препречваше от канали и реки, но не бяха дълбоки, така че можех да ги премина, вдигнал вързопа с дрехите и останалите си вещи над водата. Запасите сушена риба и сирене се оказаха солидни. От време на време зървах дим от някоя колиба или селце в далечината, но продължавах по пътеката. И тъй, късно на втория ден пътеката зави наляво покрай песъчлив бряг и ме отведе право в селото — имаше пасище с няколко крави, надвесени над брега върби, малки къщички на колове и вързани за кея лодки. Всичко в Блатата се повтаряше с минимално разнообразие и всичко беше опростено до крайност.
Не видях деца около селото, а само един мъж — кърпеше рибарска мрежа — и му извиках:
— Това ли е Феруси?
Той остави мрежата и бавно тръгна към мен.
— Това е Феруси, селото на Източното езеро — отвърна.
Изслуша ме навъсено, докато обяснявах какво търся. Беше към трийсетгодишен, най-високият рассиу, който бях виждал, и очите му бяха сиви — по-късно узнах, че бил син на една местна жена, изнасилена от етрански войник. Казах му името си, а той се представи като Рава Аттиу Сидой и любезно ме покани да споделя неговия дом и трапезата му.
— Рибарите скоро ще се приберат — каза. — И тогава ще идем на рибното платнище. Там ще попиташ жените — те сигурно ще знаят.
Към пристана вече се приближаваха лодки с вдигнати платна — приличаха на птици. Селото постепенно оживя от гласове на мъже и лай на кучета. Стройни черни кучета, които дотичаха на брега и дори влязоха във водата, посрещаха лодките с весел лай. Други пък слизаха от лодките. Наблюдавах ги с интерес — те се приближаваха едно към друго, излайваха като за поздрав, душеха се по задните части и после се разделяха, като всяко тръгваше след господаря си. Едно носеше в зъбите си голяма мъртва птица — то също мина през всички церемонии, после затича важно на запад покрай брега. Малко след това всички мъже също тръгнаха нататък, понесли улова си в мрежи и кошници. Рава ме поведе с тях. Заобиколихме един хълм и се спуснахме в долчинката, където беше женското село на Източното езеро.
На поляната вече чакаха десетина жени, опънали на тревата голямо платно. Отстрани търчаха весели дечурлига, но забелязах, че внимават да не настъпят платното. Наоколо имаше подредени кошници и гърнета с различни ястия, досущ като на пазар. Мъжете подредиха улова си, дори кучето пусна мъртвата птица и размаха опашка. През цялото това време всички си разменяха шеги и закачки, но без никакво съмнение присъствах на някаква официална церемония и когато някой от мъжете се приближаваше, за да вземе делва с храна, или жена отиваше за кошница риба, се поздравяваха явно ритуално. Една старица грабна птицата и викна: „Стрелата на Кора!“ и това предизвика всеобщ смях и нови весели подмятания. Жените, изглежда, знаеха съвсем точно кой улов при коя от тях ще отиде, мъжете обсъждаха малко повече кой какво да вземе, но ако възникнеше спор, обикновено се решаваше от жената, както стана с двама млади съперници за парче ябълков сладкиш. Онзи, който не получи нищо, си тръгна мрачен и навъсен. Когато размяната приключи, Рава ме изведе напред и се обърна към всички жени: