— Този човек дойде днес в селото, за да търси семейството си. Бил е отведен от еттерски войници като съвсем малък. Знае само, че се казва Гавир. Хората на север смятат, че може да е от Сидоевите.
Всички жени се извърнаха и се втренчиха в мен. Една, с остър нос и мургава кожа, пристъпи напред и попита:
— Преди колко години?
— Около петнайсет, ма-йо — отвърнах. — Отвели са ме със сестра ми Салло.
— Децата на Тано! — извика една от жените.
— Салло и Гавир! — каза една жена с дете на ръце, а старицата с голямата птица се приближи, погледна ме отблизо и рече:
— Точно така. Нейно дете е, на Тано. Енну-Амба, Енну-Ме!
— Тано отиде да бере черна папрат надолу към Дългия канал — обясни ми една от жените. — С децата беше. Така и не се върнаха. Никой не намери лодката.
— Разправяха, че се удавила — заобясняваха една през друга жените.
— Казвах ви, че са ги взели ловците на роби.
Още една възрастна жена се приближи и примижа късогледо към лицето ми. Забелязах, че младите жени ме гледат по друг начин.
Тъмнокожата жена, която бе заговорила първа, мълчеше. Старицата с голямата птица й прошепна нещо и тя се приближи към мен и обясни:
— Тано Айтано Сидой ми беше по-малка сестра. Аз съм Гегемер Айтано Сидой. — Лицето й бе навъсено и говореше със суров глас.
Бях доста потиснат от подобно посрещане, но намерих сили и я попитах:
— Ще ми кажеш ли как се казвам, лельо?
— Гавир Айтана Сидой — отвърна тя почти раздразнено. — Майка ти — или сестра ти — не са ли с теб?
— Никога не съм виждал майка ми. Бяхме роби в Етра. Убиха сестра ми преди две години. Тогава избягах в Данеранската гора. — Опитвах се да разказвам всичко това със спокоен глас, като мъж, а не момче, на тази жена с лице и очи на гарван.
Тя ме огледа за миг, като се стараеше да избягва погледа ми. После каза само:
— Мъжете от рода Айтану ще те поемат. — И си тръгна.
Другите жени очевидно нямаха нищо против да се погрижат за мен, но замълчаха и направиха като нея. Мъжете тръгнаха към селото и аз ги последвах.
Рава и неколцина от по-възрастните обсъждаха нещо. Не разбирах какво казват — все още срещах затруднения с тукашния диалект, пълен с непознати за мен думи. Изглежда, спореха за това къде ми е мястото и накрая един се обърна и ми подхвърли:
— Ела.
Последвах го до неговата колиба, с дъсчен под, дървени подпори и стени от тръстиков пергамент. Нямаше врати и прозорци, но пък стените можеха да се повдигат. След като остави глинената делва с храна, която бе взел от жените, мъжът нави стената, която бе обърната към езерото, завърза я за прътите, които стърчаха от покрива, и скри в сянка огряната от следобедното слънце тераса. После се настани върху — проснатия на пода килим и почна да изрязва кука от мидена черупка. Без да ме поглежда, кимна към къщата и рече:
— Вземай каквото ти трябва.
Чувствах се като натрапник и не исках да вземам нищо. Не разбирах тези хора. Ако наистина бях изгубено дете от селото, това ли беше цялото радостно посрещане? Завладя ме горчиво разочарование, но не исках с нищо да го издавам, не исках да проявявам слабост пред тези безсърдечни непознати. На всяка цена щях да съхраня достойнството си. Аз бях човек от града, образован и начетен, а те бяха варвари, изгубени в своите блата. Рекох си, че след като съм изминал толкова дълъг път, за да стигна дотук, може да остана поне една нощ. Достатъчно дълго, за да реша накъде ще продължа, след като очевидно мястото ми не беше тук.
Открих една черга и я проснах на края на терасата. Краката ми се поклащаха на сантиметри над калния бряг. След известно време попитах:
— Ще мога ли да узная името на моя домакин?
— Меттер Айтана Сидой — рече той с мек глас.
— И дали вие не сте ми баща?
— Аз съм по-младият брат на леля ти — отвърна той.
Начинът, по който говореше, свел глава, ме наведе на мисълта, че не изпитва враждебност или неприязън, а по-скоро се срамува. Тъй като не смееше да вдигне очи, реших и аз да постъпя като него и го заоглеждах крадешком. Видях, че има същите гарванови черти като на леля ми — и като моите.