— И на майка ми?
Той кимна. Веднъж, много бавно. Не се сдържах и го огледах по-внимателно. Меттер беше доста по-млад от Гегемер и не толкова тъмнокож, нито с такива остри черти. По-скоро, приличаше на Салло със закръглените си бузи и светлокафявата си кожа. Може би така бе изглеждала майка ми Тано.
Вероятно е бил на моята възраст, когато сестра му е изчезнала с двете си деца.
Събрах сили и казах:
— Вуйчо.
— Ао — рече той.
— Тук ли ще живея?
— Ао.
— С теб?
— Ао.
— Ще трябва да се науча да живея тук.
— Анх.
Започвах да свиквам с тези кратки звуци — ао означаваше да, енг — не, анх — нещо по средата между „да“ и „не“ с общия смисъл „чух какво ми каза“.
После един друг глас произнесе „мяу“ и откъм тъмния ъгъл на колибата се доближи малка черна котка, мина по терасата и седна до мен, като грациозно обви опашка около предните си лапички. Изглежда, ми предлагаше гърба си за чесане. Отърка се в ръката ми и аз почнах да я галя. Загледах се към езерото. Няколко черни кучета пак бяха дотичали на брега, но котката не им обръщаше внимание. Забелязах, че вуйчо ми Меттер наблюдава котката, вместо да дялка кукичката. Изглеждаше поуспокоен.
— Не пуска мишка вкъщи — каза. — Казва се Пърт.
Почесах животинчето зад ушите и то замърка от удоволствие.
— Тази година мишките са истинска напаст — продължи след известно време Меттер.
Докато плъзгах ръка по козината на Пърт, се зачудих дали да му разкажа, как цяла година храната ми се е състояла предимно от мишки и плъхове. Не ми се стори разумно. Никой досега не ме бе попитал откъде идвам.
Всъщност това бе съвсем типично за селце като Феруси. Аз идвах от „Еттера“ — откъдето пристигаха и ловците на роби, грабителите, насилниците, крадците на деца. Това беше достатъчно. Идвах от друго място. Не ги интересуваше къде е то.
Не беше лесно да ги разпитвам и за Феруси. Не защото не знаеха нищо или не искаха да говорят, а тъй като селцето бе цялата им вселена и те го приемаха за даденост. Не разбираха въпросите, които им задавах. Как може някой да не знае името на езерото? Или да пита защо мъжете и жените живеят отделно — че кой би си помислил, че могат да живеят в безчестие и позор, в едно и също село? Как може да си толкова невеж, че да не знаеш думите или молитвите, които се казват, когато даваш или получаваш храна? Как може един мъж да не знае как се реже тръстика или жена как се прави от нея пергамент? Скоро осъзнах, че тук съм много по-несведущ по всички въпроси, отколкото през първата си зима в гората. Градските хора биха сметнали Сидоеви за диваци, но според мен само един самотен, беден и груб живот като този на Куга може да се нарече прост и дори тогава думата няма да е най-точна, Сидоеви имаха пълноценно, разнообразно и богато на всякакви емоции съществуване, изпълнено с красиви ритуали, задължения и правила. Да живееш като тях беше също толкова сложно, както да си етранец, може би дори по-трудно.
Вуйчо ми Меттер ме бе довел в къщата си, без да проявява гостоприемство, но и без каквато и да било неохота — изглеждаше готов да се привърже към отдавна изгубения си племенник. Беше кротък, скромен и добър човек, вплетен в сложната мрежа от задължения, навици и ритуали на селото, тъй както пчелата е ангажирана с живота на кошера. Нямаше кой знае какъв авторитет сред останалите мъже, но тъй като бе по природа уравновесен, това не го терзаеше. Беше се женил няколко пъти, заради което останалите хранеха към него известно уважение, макар че връзките с жените бяха нещо, което е встрани от живота на един мъж. Всъщност, ако трябва да ви разкажа всичко, което узнах за живота при Сидоеви, при това с пълни подробности, моята история ще продължи до безкрай. Затова ще ви обяснявам само необходимите неща, докато ви разказвам какво се случи.
А това, което се случи, бе, че изядох вечерята си от студена риба и оризово вино в компанията на моя вуйчо, котката Пърт и кучето му Минки — всъщност добродушна стара кучка, която се появи тъкмо навреме за хапване и любезно пъхна посивялата си муцуна в ръката ми. Наблюдавах вуйчо ми, докато се покланяше и благодареше на Господаря на водите. Вече се здрачаваше. Останалите мъже изпълняваха същия ритуал пред своите къщи. След това вуйчо ми разви сламеника, на който спеше, а на мен даде чергата. Котката се шмугна да лови мишки под колибата, а Минки се сви върху сламеника на господаря си веднага щом той го разгъна. Легнахме, казахме си лека нощ и заспахме. Сиянието на деня гаснеше върху водата.