Мъжете излязоха с лодките преди изгрев-слънце, едни сами, други по двойки, повечето с кучета на борда. Меттер каза, че сега бил сезонът за големите пасажи на рибата тута, която навлизала в езерото по каналите откъм морето, та се надявали тази сутрин да ги пресрещнат. Предположих, че това сигурно е началото на доста изнурителен сезон, както за мъжете в лодките, така и за жените на брега, от които се очакваше да изсушат улова. Попитах го дали мога да изляза с него и да започна да се уча на риболов. Беше от онзи тип хора, които просто не умеят да отказват. Смотолеви нещо объркано. Всичко, което разбрах, бе, че някой щял да дойде, за да разговаряме.
— Да не е баща ми? — попитах.
— Баща ти? За Меттер Содия ли говориш? О, той се запиля на север малко след като Тано се изгуби. — Тъкмо щях да попитам за подробности, когато той допълни: — Оттогава никой не го е виждал.
Излезе с лодката и ме остави съвсем сам в селцето — само с котките. Всяка къща си имаше своя черна котка, дори по няколко. Когато мъжете и кучетата излизаха, в къщите се разпореждаха котките: изтягаха се на терасите, шареха по покривите и изнасяха малките си да играят на слънце. Седях и ги наблюдавах и макар че малките котенца ме караха да се смея, почувствах в сърцето си тъга. Вече бях сигурен, че Меттер не е искал да е груб и нелюбезен с мен. Но аз се бях върнал у дома, при моите хора, а те ми бяха чужди, също както аз за тях.
Виждах платната навътре в езерото, разперени над лазурните гладки води.
Към селото се приближи лодка, голямо кану с неколцина гребци. Плъзна се на калния бряг, мъжете изскочиха от него, изтеглиха го нагоре и тръгнаха право към мен. Лицата им бяха изрисувани — или поне така сметнах в началото. Отблизо се оказаха татуирани — всичките имаха по няколко линии, спускащи се от слепоочията към брадичката, а лицето на най-възрастния бе гъста мрежа от черти. Крачеха бавно и тържествено. Един носеше пръчка с бели пера в единия край.
Спряха пред дома на Меттер и най-старият произнесе:
— Гавир Айтана Сидой?
Изправих се и им се поклоних.
Той подхвана дълга и пространна реч, от която не разбрах нито думичка. Мъжете почакаха малко, после мъжът с пръчката каза:
— Не е преминал обучението.
Последва кратко и оживено обсъждане, след което мъжът с пръчката — кръстих го Бялото перо — се обърна към мен:
— Трябва да дойдеш с нас за посвещаването си. Ние сме старейшините на твоя клан, Айтану Сидой. Само ние можем да направим от тебе мъж, за да вършиш мъжката работа. Не си преминал обучение, но дай всичко от себе си и с наша помощ старанието ти ще бъде възнаградено.
— Не можеш да останеш такъв, какъвто си сега — допълни възрастният. — Не и сред нас. Непосветеният човек е опасност за своето село и позор за клана. Ноктите на Енну-Амба са насочени към него и стадата на Суа бягат надалеч. Ела. — И се обърна.
Слязох при тях. Мъжът с пръчката докосна главата ми с едно от перата. Не се усмихваше, но чувствах, че се отнася към мен добронамерено. Останалите се държаха хладно и официално. Скупчиха се около мен и тръгнахме към кануто. Качихме се и потеглихме.
— Лягай на пода — нареди ми Бялото перо. Проснах се между краката на гребците. Не виждах нищо освен дъното на кануто. То също бе изработено от тръстиков пергамент.
Стигнахме средата на езерото и гребците вдигнаха веслата. Кануто замря в тихите води. И в тази тишина един от мъжете запя. Думите на песента отново бяха напълно неразбираеми. Предположих, че са аритански, древния език на нашия народ, съхранен през вековете в ритуалите на обитателите на Блатата, но нямаше как да съм сигурен. Песента продължи доста дълго, понякога на един глас, после на няколко. Аз лежах неподвижно като труп. Бях в нещо като транс. Накрая Бялото перо се наведе над мен и ме попита:
— Можеш ли да плуваш?
Кимнах.
— Изплувай от другата страна — прошепна той. И после неколцина мъже ме вдигнаха и ме хвърлиха с главата надолу във водата.
Беше толкова неочаквано, че отначало не разбрах какво става. Изскочих на повърхността, разтърсих глава и видях борда на кануто да се издига над мен. „Изплувай от другата страна“ — бе казал той и аз се гмурнах под огромния сив корпус и излязох оттатък, където той хвърляше сянка във водата. Изплюх нагълтаната вода и погледнах мъжете в кануто. Бялото перо размахваше пръчката и крещеше:
— Хиюи! Хиюи!